Освобождението на Атлантида

- Какво се е случило тук? - прошепна тя.

- Предполагам, че въпросът не е какво, а кой - Джъстис й отвърна вяло, почернелите му от ярост очи, оглеждаха периметъра. - Доста широко разпространен вампирски трик, изгарят жертвата, когато тя реши да се крие. Вампирите, както би трябвало да знаеш, не могат да прекрачат прага на свещени места, затова първо опожаряват църквите.

Забеляза най-големия пушек и Кийли ахна, когато видя обгорените останки на голям дървен кръст.

- Но... хората? Мислиш ли, че са хванали всичките? - без да забележи по бузите й започнаха да се стичат сълзи, мислейки си за селяните, които са изгорени живи.

Непогрешимият звук от презареждане на пушка дойде зад тях.

- Не, сеньора, не успяха да хванат всички ни. Да не би вие и вашият приятел да възнамерявате да ни довършите?

Джъстис изръмжа поредица от думи толкова груби и гърлени, че Кийли реши, че никога не би искала да разбере какво точно значеха.

Завъртя се като застана между нея и мъжа с пушката.

- Не сме ваши врагове, но ако заплашите жена ми, то набезите на кръвопийците ще са нищо в сравнение с това, което ще сторя на теб и на твоето. - изръмжа Джъстис. - Как се казваш и какво е името на селото ти?

Кийли погледна през рамото на Джъстис и огледа мъжа с пушката. Беше слаб и висок с разчорлена коса, която падаше пред очите му. Носеше разпокъсани дънки и раздърпана риза, през които се виждаше бронзовата му кожа. Чертите на лицето му ясно показваха, че бе наследник на маите.

Мъжът вдигна рамене или защото хич не беше впечатлен, или пък прекалено притеснен от заплахите на Джъстис.

- Името ми е Алехандро, а вие се намирате в Лас Пинтурас. А що се отнася до останалото, заплахите ти изобщо не ме впечатляват, дори и да носиш меч. Но, не наранявам жени, не съм като онези копелета вампирите, които ни нападат непрекъснато.

- Защо все още сте тук? - попита Джъстис. - Глупаци сте, ако мислите, че те няма да продължат да ви атакуваш.

Очите на Алехандро се вледениха.

- Да не мислиш, че нямаше да преместя хората си, ако имах тази възможност? Първото нещо, което направиха, когато ни нападнаха бе да унищожат превозните ни средства. - Той посочи към горяща купчина желязо, която бе скрита зад една от сградите. - Имаме радио и повикахме помощ, но явно насилието тези дни е нараснало и ние не сме от голяма важност.

- Ще им помогнем, нали? - попита Кийли като сложи ръка в тази на Джъстис. - Трябва да им помогнем с каквото можем.

Джъстис не отговори, а само кимна. Безизразното му лице не издаваше истинските му чувства. Кийли колебливо се опита да стигне до него, използвайки емоциите и ума си, но не срещна нищо друго освен мрак. Беше затворил ума си за нея, а тя не знаеше нищо за сливането на души, за да се опита да се пребори с щита, който бе поставил около съзнанието си. Премести ръката си и стисна неговата, а слабото напрежение по пръстите му я успокои. Просто бе заел бойна позиция, това трябваше да е.

Не би могла да го съди, виждайки разрушенията около себе си.

Алехандро огледа добре Кийли и Джъстис и това което бе видял в тях явно го успокои, защото свали оръжието си.

- Не са опасни. Вече можете да излезете.

Първо един, след това още един, докато накрая около двадесет възрастни мъже и жени не се показаха от мястото, в което се криеха зад горящите сгради. След като обградиха Кийли и Джъстис, колебливо се появиха и още шест деца, които се присъединиха към родителите си.

Сърцето на Кийли се стегна, когато видя ужасените им личица.

- Няма да ви нараним - увери ги тя и продължи на испански. - Somos amigos14.

Малко момиченце на около пет или шест, избута възрастните, застана пред Кийли и я погледна с огромни си тъмни очи, а в ръцете си държеше мръсно, дебело животно. Нито един от тях не я повика, всъщност повечето я гледаха подозрително. Една възрастна жена дори се изплю на земята, сякаш гонеше дявола. Момиченцето се стресна, а Кийли побесня и имаше желанието да шамароса суеверната жена, с лице на прилеп.