Изкуплението на Атлантида

Бренан се заби в стената. Отново. Продължаваше да удря лицето си в твърдата повърхност. След първите няколко пъти, когато се удари в решетките на клетката си, те прекъснаха електричеството, течащо по нея, страхувайки се да не се убие по невнимание.

Той не желаеше да се самоубие. Нито пък да продължава да се наранява в стената. Но някаква частица в мозъка му насочваше движението му в тази посока, а това бе извън неговия контрол. Той беше кукла на конци, управлявана от онова, което направиха с опашатите му ядра. Да, много добре си спомняше името, което учените бяха дали на тази приличаща на грахово зърно структура в мозъка му, която му правеше всички тези проблеми.

Не искаше да се самоубива, но също така не гореше от особено желание да живее. Беше безразличен към всичко, с изключение на мълнията. Безброй пъти, в продължение на часове, седмици дори, не знаеше колко време са го държали на онзи стол и призоваваха мълнията.

Той, Бренан, някога бе способен да призовава светкавицата. Беше мимолетен спомен или по-вероятно само фантазия. Нищо не му бе останало, нищо освен такива мимолетни спомени.

Дочу звук, отне му няколко минути да осъзнае откъде идва, сетне изви глава, за да види. Отново я беше забравил. Светът му се стесни около мълнията и тази жена, а фактът, че забравяше дори и нея, му се струваше някак си отчайващо погрешно.

Тя се намираше в другата клетка, а той не знаеше името й, но когато тя се обърна и изрече неговото име, частица знание се опита да се разпростре дълбоко, дълбоко в душата му. Знание за нея. За това коя всъщност беше.

И какво значеше за него.

Ала мъглата щеше отново да замъгли съзнанието му, защото светкавицата не оставяше място за спомени. Само подчинение, а той не можеше да й даде това. Всичко друго, но не и това. Все още не. Може би дори никога. Бе дал клетва пред бог и никоя машина не можеше да промени този факт, без значение колко разбъркан беше мозъкът му

Не водеха жената толкова често при мълнията. Тя беше човек, а не... такава като него. Не беше атлант. Воин. Загледа се в решетките и протегна ръка, за да докосне една от тях, като единственото, което усети, бе студеният метал и липсата на електрически заряд. Мислейки си, че има нещо, което би трябвало да знае за тези решетки, и друго, което да направи.

Но въпреки това не можеше да си спомни. Умът му беше толкова празен, дори и емоциите му, които според непонятна за него причина трябваше да са важни за него, бяха притъпени.

Жената също бе загубила надежда. Първите няколко часа или дни не спираше да го вика. Изричаше името му Говореше му постоянно: разказваше му истории за него, после и за нея. За тях двамата заедно. Името й беше Трейси или може би Тиарнан. Твърдеше, че го познава и че той познава нея.

Грешеше. Бренан познаваше само мълнията. Вече се страхуваше по-малко от нея. Почти я приветстваше. Всичко изглеждаше скучно и сиво, а той продължаваше да се надява, че светкавицата ще го заведе при водата на неговите прадеди. Готов бе да сложи край на кръговрата клетка-стол-клетка-стол.

Само че не беше. Все още не. Не можеше да се предаде. Не разбираше с точност защо, а само, че трябва да помогне на жената. Нали беше воин на Посейдон. Такъв бе неговият дълг и призвание.

Един от мъжете отвори килията, но не беше неговата, което значеше, че не беше заради мълнията. Беше късно, знаеше го, макар клетката му да нямаше прозорци. Нощните пазачи бяха по-ужасни от останалите. По-груби. По-шумни.