Изкуплението на Атлантида
- Автор: Дэй Алисия
- Серия: Воините на Посейдон #5
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-41-9
- Переводчик: Теодора Кузманова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изкуплението на Атлантида». Краткое содержание книги:
Влязоха в клетката на жената и Бренан долови опасността. Опасност, надвиснала над нея. Първичният инстинкт да я защити закипя вътре в него като заедно с това мъглата от съзнанието му бавно се надигаше. Спомените изпълниха ума и сърцето му, както и душата му, водейки след себе си болка, срам и ужас. Загребваше от спомените си. Първата от доста време известна нему яснота изгори останалата част от омарата, запълваща разума му и той си спомни. За първи път от дни, си спомни.
- Хей, красавице, просто искаме да се позабавляваме малко - рече един от тях и хвърли жената - Тиарнан в ръцете на друг. -Скучно ни е да стоим цяла нощ тук, сами. Защо не бъдеш по-мила с нас?
Тя дори и не изкрещя. Бе изгубила всяка надежда за спасение или помощ, дори в него, осъзна с неприязън Бренан.
Един от главорезите се протегна и откъсна ръкава на блузата й, при което воинът изви глава назад и изрева предизвикателството си. Пазачите отскочиха от Тиарнан и с ококорени очи се завъртяха към Бренан.
- Какво, по дяволите? Тоя в продължение на три дни беше дяволски близо до кома! - заяви един от тях и се пресегна към оръжието си.
- Може да се е побъркал като онези шейпшифтъри - отвърна другият, като дръпна Тиарнан пред себе си, за да я използва като щит.
- Сега е мой ред - каза Бренан, а яснотата като изгарящ порив се завръщаше при него, докато той призоваваше силата си.
Всичко, което е бил и някога ще бъде, отвърна на повика му, готово да бъде използвано, за да защити предопределената за него жена. Била е тук през цялото време, издържайки на невъобразими страдания. Изгубила надежда.
Те щяха да си платят. И да умрат.
- Успокой се - страхливецът, който държеше Тиарнан, каза с глас, достигащ нови висоти. - Спри да правиш номера с блестящите очи. Престани или ще я убия.
Бренан мисловно придаде различна форма на водата, тази на ледени копия още преди да ги е призовал да се материализират. Когато го направи, те вече летяха, разкъсвайки въздуха със скоростта на звука. Пазачите вече бяха мъртви, защото така й не успяха да се наведат, преди ледените копия да се забучат в челата им.
Тиарнан го гледаше вцепенена, невярваща на очите си.
- Бренан? Ти... ти си се върнал?
- Така е, върнах се и ти дължа хиляди извинения, но трябва да се махаме. Веднага! Ключовете?
Тя прехапа устна, но не изгуби време в караници, вместо това се наведе и пребърка джобовете на пазача, като най-накрая откри ключовете. Отвори набързо килията си, но се дръпна от него и го изгледа бдително, когато той щеше да я вземе в прегръдките си.
- Напълно го заслужавам - каза той, знаейки, че не заслужава нищо повече, след като така жестоко я бе предал. - Сега да бягаме.
- Не вярвам да е толкова лесно - отвърна тя, но му даде ключовете, без да се съпротивлява и го наблюдаваше, докато сложи пазачите в килиите им и ги покри с одеяла.
- По-добре от нищо, но все пак е добра уловка, може би ще ни даде минута или две - каза Бренан и заключи килиите.
Тя отиде при компютрите.
- Има монитори, показващи лабораторията и коридорите - мрачна гримаса помрачи лицето й. - Проклетият стол. Как ми се иска да се върна с динамит и да взривя проклетото нещо.
- Ще го направим - обеща той. - Ще се върнем, за да се уверим, че Литън никога повече няма да наранява никого.
- Можем да тръгнем по този коридор, кой знае, може да води до изхода - Тиарнан посочи онзи, разположен в противоположната посока на лабораторията. - Съмнявам се, че в този късен час има пазачи навсякъде. При все това, нали вярват, че сме в безопасност, заключени в килиите си.
Тя заби пръсти в конзолата, а откъснатият й ръкав се вееше свободно от рамото й.
- Те никога повече няма да ме заключват в клетка. Предпочитам просто да ме застрелят.
- Няма да се повтори - съгласи се Бренан. - А сега да тръгваме, преди Литън да се е върнал с още от неговите главорези. Или Смити, което е още по-лошо за нас.
Тя кимна и докосна лицето на Бренан, за толкова кратко, че той едва го усети.
- О, Бренан! Мислех, че съм те изгубила.
- Никога - закле се той. - Никога няма да ме изгубиш.
В отговор Тиарнан кимна, но очите й все още не му казваха, че му вярва.
- А сега да бягаме - нареди той и се запъти към вратата.
Глава 34
Главната приемна зала на г-н Джоунс, дълбоко под националния парк „Йелоустоун “
Точно в този момент на Литън му се искаше да е на друго място, което и да е. Вампирите бяха чудовища, които безобразно се измъчваха един друг. Кое същество би сторило токова нещо без причина, различна от извратено удоволствие?