Изкуплението на Атлантида

Сподавен звук - такъв, какъвто малко ранено животно би издало, привлече вниманието му и той обърна глава, за да проследи от къде идва този шум. В килията до неговата, чиято врата все още бе заключена, стоеше жена, която трепереше силно. Той спря погледа си върху нея и почувства малък почти незначителен намек за разпознаване да обзема съзнанието му. Познаваше ли я?

Която и да беше тя, бе привлекателна. Би могла да бъде и още по-красива, ако лицето й не бе толкова бледо, със следи от сълзи, а очите - така зачервени. Вероятно се страхува.

Трябва да.

Но късчето спомен отлетя от съзнанието на атланта и на него не му остана нищо, което да й предложи, което да и даде успокоение или надежда. Дори и той, добре обучен воин на Атлантида, не можеше да избяга от този кошмар. А каква надежда имаше за нея?

- Бренан? - повика го тя, а гласът й трепереше под силата на жарка емоция. - Добре ли си? Ти. знаеш ли коя съм?

Познат отблясък прекоси съзнанието му. Име? Усещане? Но след миг изчезна, оставяйки след себе си пълно изтощение. Той поклати глава.

- Съжалявам, но съм много изморен.

Литън го хвана за ръката и го зяпна, а после премести погледа си към жената.

- Това е Трейси Баум. Ти дойде с нея. Няма причина дългосрочната памет да е засегната - каза той, докато се взираше в очите на Бренан, но изведнъж се отдръпна.

- Очите му! Погледнете очите му - нареди Литън.

Смити заобиколи и застана пред Бренан, прониза го с погледа си, след това бавно се дръпна назад и държейки пушката с две ръце я насочи към него.

- Те блестят - отбеляза равно. - Може би сме на път да разберем точно с какво зверче си имаме работа.

- Той не е човек! - извика Литън и бързичко се дръпна назад. -Но... но той не е шейпшифтър.

Смити хвърли поглед на тънко прикрита погнуса по посока на Литън.

- О, доктор Литън, нали сте наясно, че в големия ни и лош свят бродят не само вампири и шейпшифтъри?

Бренан искаше да разбере откъде знае и какво точно знаеше, но сякаш като от изневиделица мракът се виеше като спирала в края на полезрението му, при което той отново се препъна като почти падна на земята.

- Уморен съм, приятелю - обърна се към Литън той.

- Вкарайте го вътре - нареди Смити и двама от пазачите помогнаха на Бренан да влезе. Хвърлиха го на леглото и въпреки че воинът се опита да остане в седнало положение, се отпусна на една страна.

Жената се затича към решетките, които ги разделяха, и заплака още по-силно. Нейната болка предизвика ужасен, дълбок отглас на агония в гърдите му, но той не разбираше защо.

- Бренан, аз съм, Тиарнан. Трябва да си ме спомниш. Трябва.

Тиарнан? Малък проблясък: малък пламък някъде дълбоко в мрака се опитваше да поема контрола върху съзнанието му, но бързо бе потушен от изтощението и остатъчната болка. Всеки мускул в тялото му го болеше като че ли смазан от приливна вълна.

- Какво каза тя? - реагира Литън. - Тиарнан? Какво е това? Ние знаем коя сте, г-це Баум. Трейси Баум. Каква е тази дума „Тиарнан“? Да не е някакъв код?

Жената започна да се смее, а сълзите продължаваха да се стичат по лицето й. Бренан се бореше да остане буден, убеден, че онова, което красавицата имаше да каже, по някакъв начин беше важно за него, ала тя се строполи на колене върху твърдия под.

- Разбира се, че е код - отвърна тя му най-накрая. - Код, че сме напълно прецакани.

Бренан желаеше да й помогне. Тя изглеждаше толкова тъжна и уплашена, когато мъжете отвориха вратата и отидоха при нея. Той помнеше мисията си. Да защитава човечеството. Той беше воин на Посейдон и Конлан го бе изпратил тук да... да...

Но не успя да се сети. Мисията я нямаше, съзнанието му бе празно, а дори когато се бореше, мракът отново го поглъщаше. Докато падаше под воала на мрака, чу крясъците на жената.