Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
Обърнах глава към
Кейлъб, така че носът ми докосна кожата му, и под страха, сапуна и меката кожа, той миришеше на леопард, слабо доловимо в човешка форма, но все пак там, миризма, която караше носа да се сбърчи и кожата да настръхне. Обърнах се към тежестта, която притискаше все още искрящия кръст. Погледнах в тези жълти очи, вперени над тези зъби, които не приличаха на нищо, което се разхожда по тази земя в днешно време, и то нямаше мирис.
Джейсън душеше въздуха пред мен. Бледите му вълчи очи срещнаха моите и осъзнах, че той също се е досетил.
Като вампир, тя миришеше на хладни вечери и сладка вода, и смътно на жасмин. Като превръщач, нямаше миризма, защото не беше тук. Това беше като проекция, психическа проекция. Имаше сила, но всъщност, тя не бе истинска, не беше материална.
Без значение колко сила вложиш, психическата проекция има граници на физическите си възможности.
Може да те изплаши и да те накара да се втурнеш към уличното движение, но не може да те блъсне. Може да се опита да те подлъже да извършиш разни неща, но без физическо присъствие не може да те нарани. Докато тя беше вампир, кръстът и вярата ми я държаха настрана. А като превърщач, не беше реална.
Натаниел буквално бе изпълзял нагоре през образа, който все още можех да видя как се рее над гърдите ми. Натаниел бе този, който изрече гласно:
- Няма миризма.
- Не е истинска - отвърнах.
В гласа на Кейлъб имаше намек за ръмжене толкова дълбоко, че почти нараняваше слуха:
- Усещам го, някаква огромна котка, като леопард, но не точно.
- Но подушваш ли нещо? - попита Джейсън.
Кейлъб започна да души по протежение на тялото ми. При всеки друг случай, щях да го обвиня, че се приближава прекалено много до гърдите ми, но не и сега. Не го бях виждала да се държи по-сериозно, отколкото сега, докато душеше гърдите ми и буташе физиономията си почти в това зло лице. Той спря и се вгледа в жълтите очи от сантиметри.
Изсъска като всяка изплашена котка.
- Не мога да го подуша, но го виждам.
- Да видиш, не винаги означава да повярваш* - вметнах.
(*Seeing isn't always believing - Мартин Лутър Кинг)
- Какво е това? - попита той.
- Психическа проекция. Вампирът не успя да се премине през кръста, така че опита с друга форма, но котенцето не пътува толкова добре, колкото... каквото и да е това, по дяволите.
- Погледнах в тези жълти очи и видях как тази голяма уста изревава към мен.
- Нямаш миризма, не си истинска, ти си само лош сън, а сънищата нямат сила, освен ако не им я дадеш. Нищо не ти давам. Върни се от където си дошла, върни се в мрака. Внезапно видях много тъмна стая, не непрогледно тъмна, но сякаш единствената светлина се отразяваше от друго място. Имаше легло с покривало от черна коприна, а под това покривало лежеше фигура. Стаята имаше странна форма, не квадратна, нито кръгла, а почти шестоъгълна. Имаше прозорци, но по някакъв начин знаех, че не гледат навън, към света. Прозорците се взираха надолу, към мрака, който никога не се вдигаше, никога не се променяше.
Бях привлечена към леглото, привлечена по начина, по който кошмарите привличат човек.
Не исках да гледам, но трябваше, не исках да виждам, но трябваше. Протегнах се към тази блестяща черна коприна, можех да видя, че е коприна заради начина, по който отразяваше светлината от дъното, много извън прозорците. Светлината трептеше и разбрах, че това е огън. Нищо електрическо не бе докосвало този мрак на това място.
Пръстите ми докоснаха коприната и тялото под завивката се размърда на сън, раздвижи се по начин, по който човек се движи докато сънува и не се е събудил още. В този миг разбрах, че аз също съм част от нейния сън и в действителност не можех да стоя в нейната Светая
Светих, че без значение колко реалистично беше това, не можех да се изпратя при нея и да дръпна завивката. Сънищата не можеха да правят такива неща. Но в този същия момент разбрах, че всичко, което тя ми беше причинила този ден, беше направено по време на сън, който трае толкова дълго, че другите понякога са я мислели за мъртва, са се надявали да е мъртва, са се страхували, че е мъртва, са се молели да е мъртва, стига в тях да е останала смелост да се молят. На кого се молеха мъртвите без душа?
През тази близка, безветрена стая премина въздишка и с това първо поемане на въздух, доиде първият прошепнат звук, първия звук, който тази стая е чувала от векове: