Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
Не толкова приковахме Кейлъб, колкото седнахме и клекнахме около него. Кейлъб се беше свил в ъгъла на товарното отделение, с ръце, притиснати плътно към гърдите.
Опитваше се да заема колкото се може по-малко място. Мисля че Кейлъб знаеше, че беше лоша идея да докосне когото и да било от двама ни. Джейсън приседна на задните си крака и измежду проблясващите му зъби се процеди ниско ръмжене. Нямаше нужда от думи, за да разбереш, че това означаваше „Не мърдай, не си мисли да помръдваш". Кейлъб не помръдна.
Аз бях на колене пред Кейлъб и всичко, което можех да видя беше пулса на врата му, туптящ, туптящ срещу кожата, опитващ се да се освободи. Исках да му помогна.
Внезапно можех да подуша гора, дървета и аромата на вълк, който не беше Джейсън. Ричард премина през ума ми като ароматен облак. Видях го във ваната ми през всичките тези километри. Ръка, по-тъмна, отколкото Ричард успяваше да стане през по-голямата част от годината, го придържаше през гърдите, подпирайки го във водата, придържайки го.
Джамил, като добър Хети, внимаваше Ричард да не се удави. Същото, което Джейсън беше направил по-рано за мен, само че без секса. Ричард беше леко хомофоб.
Не харесваше мъже, които му напомняха че харесват мъже, особено ако този мъж беше самият той. Не можех да го осъждам по този повод, аз се чувствах по същия начин спрямо жените. Без значени колко обиграна се очакваше да бъда, продължавах да забравям че друга жена може да ме намира за привлекателна. Винаги ме изненадваше.
Лицето на Джамил се виждаше до това на Ричард, но сякаш в това видение само Ричард беше напълно ясен. Виждах части от тялото му през водата и фината светлина на свещите. Понякога ликантропите имат проблем с чувствителността към светлината, затова нямаше включени лампи, а свещите правеха водата тъмна и криеха от
Ричард повече, отколкото ми се искаше. Почувствах се като метафизичен воайор. Но гладът толкова лесно се обръщаше в друг вид глад, винаги беше лесно.
Ричард погледна нагоре към мен и гледката на лицето му с остриганата коса, накара гърлото ми да се стегне. Изках да попитам „Защо?", но той проговори пръв. Това беше първият път, в който говорехме така, ум в ум и това ме стресна. Знаех че мога да го правя с Жан-Клод, но не и с Ричард.
- Гладът е мой, Анита, съжалявам. Това същество ми причини нещо, което премахна повечето ми контрол - за секунда помислих, че имаше предвид Майката на мрака, после осъзнах че говореше за Бел.
Втренчих се надолу в уплашените очи на Кейлъб, и отново погледът ми се впи във врата му, после слезе надолу по линията на гърдите му чак до стомаха. Дишаше достатъчно тежко, достатъчно уплашено, че пулсът му се виждаше чак долу на корема, вибриращ през линията от косми, водеща надолу в панталоните му. Стомахът му беше мек и нежен с доста плът.
- Анита, - каза Ричард, - Анита, чуй ме.
Трябваше да премигна, за да премахна образа на терптящата плът на Кейлъб и изведнъж виждах образа на Ричард по-ясно от това, което стоеше всъщност пред очите ми.
- Какво? - знаех че думата не беше казана гласно, само в главата ми.
- Можеш да обърнеш глада в секс, Анита.
Поклатих глава.
- Мисля че по-скоро бих изяла Кейлъб, отколкото да го изчукам.
- Никога не си яла никого, иначе не би го казала - каза Ричард.
Не можех да споря с това.
- Сериозно ли ми казваш, че няма да имаш проблем, ако изчукам Кейлъб? Той се поколеба, водата проблясваше на светлината на свещите, докато тялото му се размърда неспокойно. Мернах коляното и бедрото му.
- Ако трябва да избирам дали да го изядеш или да го ебеш, тогава да.
- Не обичаше да ме споделяш дори с Жан-Клод.
- Ние не излизаме, Анита.
Ох.
- Съжалявам, забравих за момент - казах аз. Моментната болка, като от полузарастнала рана, ми помогна да мисля по-ясно. - Джейсън е във вълча форма, Ричард. Не спя с косматковци.
- По този въпрос мога да помогна. - Видях звярът му като огромна сянка да прескача от него в мен. Все едно ме проряза свръхестествен нож, докато силата се заби в мен и през мен в Джейсън, и внезапно бях по-средата на цялата тази сила, болка, гняв.
Звярът се храни от болка и гняв, това е нещо като основно правило. Останах клекнала, задъхана, не ми достигаше въздух, за да изкрещя.
Джейсън изкрещя и за мен, и почувствах как звярът му се изплъзва от него, не, в него, сякаш нещо невъзможно голямо се натъпка в куфар, който вече беше пълен. Но този куфар беше тялото на Джейсън и болеше. Почувствах костите да се извиват, мускулите да пукат и да се свързват наново. Мамка му, болеше. Хванах далечна мисъл от Ричард, че боли толкова, защото е насила. Когато се бориш с промяната, боли повече.