Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
Дали Милата мамичка се беше опитала да ме убие? Или беше слчайно -или инцидентно?
Едва ли се е опитвала да ме убие, но можеше да го направи по случайност. Бях се докоснала до достатъчно голяма част от ума й, за да знам, че това нямаше да я притесни. Нямаше да съжалява, нямаше да чувства вина. Тя не мислеше като личност или по-скоро не мислеше като мил, нормален цивилизован човек. Мислеше като социопат - без съпричатност, без симпатия, без вина, без състрадание. По един странен начин, това сигурно бе едно много спокойно съществуване. Дали ти трябваха повече емоции, отколкото тя притежаваше, за да се чувстваш самотен? Така мисля, но не знаех със сигурност. Самотна не беше дума, която бих използвала за нея. Ако не разбираш нуждата от приятелство и любов, можеш ли да бъдеш самотен? Свих рамене и поклатих глава.
- Какво има? - попита Натаниел.
- Ако не чувстваш любов или приятелство, можеш ли да си самотен?
Той ме погледна с вдигнати вежди.
- Не знам. Защо питаш?
- Току що срещнахме Майката на вампирите, но тя е по-скоро като Майката на социопатите. Човешките същества рядко са пълни социопати. Сякаш поскоро им липсва част тук или там. Истинската, чиста социопатия наистина е доста рядка, но мисля че
Милата мамичка се класира там.
- Няма значение дали е самотна - каза Кейлъб.
Погледнах назад към него. Кафявите му очи бяха разширени и беше пребледнял под изсветляващия си тен. Подуших въздуха, преди да помисля и колата беше като игрище за миризми: сладкият мускус на вълк, чистата ванилия на Натаниел и Кейлъб. Кейлъб миришеше на ... младост. Не знам как до го обясня, но сякаш можех да надуша колко нежно щеше да е месото му, колко свежа кръвта му. Миришеше на чисто, лекият аромат на сапун обгръщаше кожата му, но отдолу се усещаше друга миризма. Едновременно горчива и сладка, също както кръвта е едновременно сладка и солена.
Обърнах се докъдето ми позволяваше коланът и казах:
- Миришеш добре, Кейлъб, толкова нежен и уплашен.
Той беше истинският хищник, не аз, но погледът, който ми метна, беше като на жертва - големи очи, нежно лице, полуотворени устни. Гледах как пулсът бие срещу кожата на врата му.
Изпитах нужда да пропълзя на задната седалка и да прекарам езика си над този обезумял пулс, да забия зъби в тази нежна плът и да го пусна на свобода.
Сякаш пулсът на Кейлъб, като твърд бонбон, щеше да изскочи като едно цяло парченце и, попаднал в устата ми, щеше да бъде смукан и облизван. Знаех че няма да е така. Знаех че ако го захапя, пулсът му щеше да е унищожен, щеше да умре в плисък от кръв, но въображаемото бонбонче остана и дори мисълта за кръв, разливаща се в устата ми, не изглеждаше ужасна.
Затворих очи, за да не мога да виждам туптенето на врата на Кейлъб и се концентрирах в собственото си дишане. Но със всяко вдишване поемах все повече от тази горчива сладост и вкуса на страха. Почти можех да усетя плътта му в устата си.
- Какво ми става? - попитах на глас. - Искам да откъсна пулса на Кейлъб от гърлото му.
Прекалено е рано за Жан-Клод да е буден. Освен това обикновено не искам кръв. Или поне не само кръв.
- Пълнолунието е скоро - отговори Натаниел. - Това е една от причините Джейсън да загуби достатъчно контрол и да се превърне върху седалките ти.
Отворих очи и се обърнах, за да го погледна и за да не гледам страха на Кейлъб.
- Бел се опита да ме накара да се храня от Кейлъб, но не можа. Защо тогава изведнъж ми мирише вкусно?
Натаниел най-после бе открил друг изход към шосе 44. Той се придвижи зад голяма жълта кола, която се нуждаеше от основно пребоядисване или може би беше насред такова, защото бе покрита наполовина със сив грунд. Мернах движение в огледалото за обратно виждане. Пак синият джип. Беше в края на тясната улица с коли от двете страни. Току що беше завил зад ъгъла и ни беше видял и сега връщаше назад, надявайки се, мисля, че не сме го видели.
- По дяволите - казах.
- Какво? - попита Натаниел.
- Проклетият джип е на края на улицата. Никой да не поглежда назад. -Всички се спряха насред движението с изключение на Джейсън. Той дори не се беше опитал да погледне назад, може би вълчите вратове не работеха по този начин или може би се беше втренчил в други неща. Осъзнах че гледаше Кейлъб.
Погледнах голямата космата глава.
- Да не мислиш да изядеш Кейлъб?
Той се обърна и насочи към мен силата на бледозеления си поглед. Хората казват, че кучетата произлизат от вълците, но има моменти, когато силно се съмнявам.
Нямаше нищо дружелюбно, благоразположено или поне питомно в очите му. Той мислеше за храна.