Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
- На мен.
Беше ми необходим миг, за да осъзная, че това бе отговор на въпроса ми. „На кого се молеха мъртвите без душа?". „На мен" отвърна шепотът.
Фигурата под завивката отново се размърда в съня си. Не беше будна, все още не, но изплуваше нагоре, идваше на себе си, приближаваше се до безсънието. Дръпнах ръката си от завивката и направих крачка назад от леглото. Не исках да я докосвам. И най-вече - не исках да я будя. Но тъй като не знаех как съм се озовала в стаята й, не можех за измисля как да изляза. Никога преди не съм била в нечий сън, макар че разни хора ме обвиняваха, че съм техен кошмар. Как спираш да бъдеш в нечий сън?
Този шепот отново отекна в стаята.
- Като ги събудиш.
Тя отново беше отговорила на мой въпрос. Мамка му. В главата ми започваше да се оформя ужасна мисъл. Тъмнината можеше ли да бъде погълната от съня?
Тъмнината можеше ли да бъде погълната от тъмнина? Можеше ли майката на всички кошмари да бъде хваната в капан в земята на сънищата?
- Не хваната в капан - възрази шепотът в мрака.
- А какво? - попитах гласно и тялото под завивката се завъртя, изпълвайки тишината със съскащия звук от приплъзване на коприна върху кожа. Гърлото ми се сви и се проклех, че не мисля.
- Чакам - все още около мен дишаше въздухът, а не някакъв глас.
Помислих наистина усилено: „Какво чакаш?".
От тъмната стая нямаше отговор. Но се чу нов шум. Някой до мен дишаше дълбоко и равномерно, сякаш спеше. Макар че можех да се закълна, че преди секунда фигурата на леглото не дишаше.
Не исках да съм тук когато тя се изправи, категорично не го исках. Какво е чакала през цялото време?
Този път гласът се чу откъм леглого, същият глас като вятъра, слаб, дълго неползван, толкова пресипнал и тих, че не можех да определя дали е мъжки или женски.
- Нещо, което ме интересува.
При последната реплика, най-сетне почувствах нещо от тялото. Бях подготвена за злоба, за гняв, но бях напълно неподготвена за любопитство. Сякаш тя се чудеше какво съм, а не се е чудила за каквото и да е в продължение на хилядолетие, или две, или три.
Усетих мирис на вълк, мускусен, сладък, остър, толкова истински, че имах усещането, че се плъзга по кожата ми. Внезапно около врата ми се озова кръст, чието бяло сияние изпълни стаята. Мисля, че щях да видя фигурата на леглото ясно на светлината от кръста, но или съм затворила очи без да помня, или има неща, които не трябва да бъдат видени, дори и насън.
Събудих се в джипа, а разтревожените лица на Натаниел и Кейлъб бяха надвесени над мен.
На мястото на шофьора стоеше огромен вълк и душеше лицето ми с дългата си муцуна.
Протегнах се и докоснах тази мека, гъста козина, след което видях блясъка на течност по цялата шофьорска седалка, където Джейсън беше сменил формата си върху кожата.
- Господи, не можа да смениш формата си отзад, в багажника. Трябваше да е върху кожената седалка. Никога няма да се изчисти.
Джейсън ми изръмжа, ниско и буботещо, и не ми беше нужно да говоря вълчи език, за да разбера какво казваше. Държах се като неблагодарна кучка. Но беше толкова по-лесно да се съсредоточа върху съсипаната тапицерия, отколкото върху факта, че съм била при
Майката на вампирите, Майката на мрака, Първичната бездна. От спомените на Жан-Клод знаех, че я наричат Нежната майка, Марме, с десетина различни евфемизми, с които да изглежда мила и... е, майчински. Но аз усетих силата й, тъмнината й, и накрая усетих един ум толкова студен и пуст, колкото всяко друго зло. Тя изпитваше любопитство към мен по начина, по който учените са любопитни относно някой нов вид насекомо. Намерй го, хвани го, сложи го в буркан, без значение дали иска да дойде с теб или не. В крайна сметка, това е само насекомо.
Можеха да я наричат Нежната майка щом искат, но Милата мамичка беше много поподходящо.
30
Кейлъб се беше изкатерил в багажника на джипа, за да вземе найлона, който бях започнала да нося, за моментите, когато тряваше да пренасям нещо по-мръсно от пилета и го разтвори на седалката, за да може Натаниел да шофира. Опитах се да настоя аз да карам, но Джейсън ми изръмжа. Прав беше, не се чувствах най-стабилна.
Натаниел, чиито очи бяха избледнели до нормалното си люляково, ми каза:
- Ти припадна. Спря да дишаш. Джейсън те разтърси и ти някак си изпъшка. - Натаниел поклати глава с много сериозен поглед. - Трябваше да продължим да те разтърсваме,
Анита. Продължаваше да не дишаш.
Ако бяха хора, можех да опитам да споря с тях, че само са мислели, че съм спряла да дишам, но те не бяха хора. Ако група превръщачи не бяха успели да видят или да чуят че дишам, трябваше да им повярвам.