Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
Соме дръпна силно от цигарата и със следващите думи от устата му се изви бял дим.
– Едва не умрях. Реших, че още спя или че съм се събудил в погрешно измерение или нещо от тоя сорт. Започнах да звъня на всички – на Киара, на Брайъни... Телефоните им даваха заето. През цялото време стоях със вперени в екрана очи и очаквах да съобщят, че е станала грешка, че не е тя. Не спирах да се моля да е била онази клошарка. Рошел.
Той млъкна, като че очакваше някакъв коментар от Страйк. Той още пишеше в бележника си.
– Познаваш Рошел, нали?
– Да. Кукувицата я доведе тук веднъж. Заблудена беше до немай къде.
– Кое те кара да мислиш така?
– Рошел мразеше Кукувицата. Завиждаше ѝ до смърт. Ако Кукувицата не го виждаше, на мен ми беше пределно ясно. Нея я блазнеше далаверата, пукната пара не даваше дали Кукувицата е жива, или мъртва. Извади късмет, както се оказа... И така колкото по-дълго гледах новините, толкова повече осъзнавах, че няма грешка. Направо рухнах. – Пръстите му, хванали цигарата, отново затрепериха. – Споменаха, че съседка дочула караница. Естествено помислих, че е бил Дъфийлд. Реших, че той я е блъснал през прозореца. Приготвил се бях да кажа на ченгетата какъв боклук е. Готов бях да ида и в съда и публично да свидетелствам що за тип е. И ако тази пепел падне от цигарата ми – продължи той без никаква промяна в тона, – ще уволня малката кучка.
Сякаш чула го, Труди затрополи по стълбата и се появи в стаята задъхана, стиснала в ръце тежък стъклен пепелник.
– Благодаря ти – натъртено произнесе Соме, когато тя го постави пред него и после забърза обратно надолу.
– Защо реши, че е Дъфийлд? – попита Страйк, когато прецени, че Труди се е отдалечила достатъчно.
– Че кого другиго би пуснала Кукувицата в апартамента си в два през нощта?
– Колко добре го познаваш?
– Достатъчно ясна ми е тая подла гадинка. – Соме отпи от ментовия си чай. – Защо го правят жените? А и Кукувичката... Тя не беше глупава впрочем, умът ѝ сечеше като бръснач. Какво тогава виждаше в Еван Дъфийлд? Аз ще ти кажа – отсече той, без да чака отговор. – Ония ми ти глупости с ранения поет, с измъчения гений. Измий си зъбите бе, простако. Не ми се прави на Байрон. – Той тропна чашата си на бюрото, обхвана десния си лакът с лявата ръка и задърпа енергично от цигарата. – Никой истински мъж не би търпял такъв като Дъфийлд. Само жените му се връзват. Заради някакъв извратен майчински инстинкт, ако питаш мен.
– Мислиш ли, че по природа е способен да я убие?
– То се знае – отсече Соме. – Способен е и още как. Всички ние я носим у себе си, тази способност за убийство. Защо Дъфийлд да е изключение? Има манталитета на злобно дванайсетгодишно хлапе. Представям си го в някое от вкиснатите му състояния, което избива в гняв, и после... – Той направи рязък жест с ръка. – Веднъж го видях да ѝ крещи. Беше миналата година на парти след мое ревю. Застанах помежду им. Казах му да се пробва с мен вместо с нея. Може да не съм от най-големите мъжкари – заяви Соме с изопнато бузесто лице, – но на това нищожество не бих му се дал. Държа се като последен лигльо на погребението.
– Наистина ли?
– Да. Криеше си лицето, грам уважение не показа. Да не бях толкова разстроен, щях да му дам да разбере какво мисля за него. Ще ми се прави на съсипан, гадният му малък лицемер.
– Значи никога не си вярвал, че е самоубийство?
Странните изпъкнали очи на Соме се втренчиха в Страйк.
– Никога. Дъфийлд твърди, че бил у дилъра си, маскиран като вълк. Що за смотано алиби е това? Надявам се, че ти е на дневен ред за проверка. Дано не си заслепен от славата му, както бяха от полицията.
Страйк си припомни коментара на Уордъл за Дъфийлд.
– Не мисля, че според тях Дъфийлд е ослепителен.
– Тогава проявяват повече вкус, отколкото съм си мислил – заяви Соме.
– Защо си толкова сигурен, че не е било самоубийство? Лула е имала психични проблеми, нали така?
– Да, но ние имахме договорка като Мерилин Монро и Монтгомъри Клифт. Бяхме си обещали, че ако някой от нас сериозно се замисли за самоубийство, ще се обади на другия. Тя щеше да сподели с мен.
– Кога я чу за последен път?
– Обади ми се в сряда, докато още бях в Токио – отвърна Соме. – Тъпата крава все забравяше за осемте часа разлика. Бях изключил звука на телефона си в два през нощта, така че не вдигнах. Но тя ми беше оставила съобщение и въобще не беше на вълна самоубийство. Чуй това.
Той отново бръкна в чекмеджето на бюрото си, натисна няколко бутона и подаде мобилния си телефон на Страйк.
Лула Ландри заговори в ухото на Страйк, близка и реална, с малко пресипнал гърлен глас и с умишлено изопачен кокни изговор: