Зовът на кукувицата

Предложи на Страйк от белите цигари и след отказа на детектива си запали една с гравирана запалка „Зипо“. Когато затвори капачето ѝ, Соме каза:

– Ще ми се на мен да беше хрумнало да наема частен детектив. Радвам се, че някой го е направил. Просто не мога да повярвам, че тя се е самоубила. Психотерапевтът ми твърди, че е затваряне на очи пред истината. Ходя на терапия два пъти седмично, не че ми помага де. Бих се тъпкал с валиум като лейди Бристоу, стига да можех да работя под действието му. Пробвах го през седмицата след смъртта на Кукувицата и бях като зомби. Благодарение на него издържах погребението.

Звънтене и подрънкване откъм металната стълба възвести приближаването на Труди, която прекоси с несигурна походка офиса и постави на бюрото черен лакиран поднос с две руски чаши за чай със сребърен филигран, във всяка от които имаше бледозелена димяща течност с листенца чай, плаващи в нея. Имаше и чинийка с тънки бисквити, които изглеждаха, сякаш са направени от въглени. Страйк с носталгия си припомни пая с картофено пюре и чая с цвета на махагон във „Финикс“.

– Благодаря, Труди. Донеси ми пепелник, скъпа.

Момичето се поколеба, явно на ръба да изрази протест.

– Направи го и толкова – озъби се Соме. – Аз съм шибаният шеф тук, ако искам, мога да опожаря сградата. Махни батериите от противопожарните аларми. Но първо ми донеси пепелник.

– Миналата седмица се задейства алармата и включи пръскачките на долния етаж – обясни Соме на Страйк. – Сега онези, дето ни финансират, не разрешават да се пуши в сградата. Да си го начукат в тесните задници.

Той вдиша дълбоко дима, после го изпусна през ноздрите си.

– Не задаваш ли въпроси? Или просто седиш със страшен вид, докато някой не излее самопризнание?

– Мога и въпроси да задавам – рече Страйк, като извади бележник и химикалка. – Бил си в чужбина, когато Лула е умряла, нали?

– Върнал се бях няколко часа преди това. – Пръстите на Соме, хванали цигарата, леко потрепнаха. – Пътувах до Токио, почти не спах в продължение на осем дни. Кацнахме на Хийтроу някъде към десет и половина и ме налегна синдромът на отместеното часово време в най-тежка форма. Не мога да спя в самолети. Ако ще се разбиваме, искам да съм буден.

– Как се прибра у дома след летището?

– С такси. Елза беше объркала нещо с резервацията на кола. Трябваше да има шофьор, който да ме посрещне.

– Коя е Елза?

– Момичето, което уволних, задето обърка резервацията. Последното, което исках, беше да търся такси толкова късно вечерта.

– Сам ли живееш?

– Не. В полунощ вече бях в кревата с Виктор и Ролф. Котараците ми – поясни той с бърза усмивка. – Взех амбиен, спах няколко часа, после се събудих в пет сутринта. Пуснах си „Скай Нюз“ от леглото, а един мъж с ужасен калпак от овча кожа стоеше в снега на улицата на Кукувицата и каза, че била мъртва. Текстът, който вървеше в долната част на екрана, съобщаваше същото.