Призована от сенките
- Автор: Ченс Карен
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Призована от сенките». Краткое содержание книги:
Повече от всичко исках баня. Тръгнах пипнешком, докато не открих голяма кофа с вода, която бе оставена до вратата заедно с гъба, парче домашен сапун и кърпа. Подът беше гол, с изключение на малко слама, която се подаваше от разкъсания матрак, а в центъра на леко разхлабените камъни имаше отводнителен канал. Хвърлих одеялото и започнах да търкам кожата си, докато не я протърках на места и не можех да подуша нищо друго, освен острата миризма на сапуна.
Излях остатъка от водата върху главата си, но въпреки всичките ми усилия не се чувствах чиста. Избърсах се, опитвайки се да не мисля за Мак, но това беше невъзможно. Феята би трябвало да е събрала неговите амулети и да ги е донесла тук, защото те бяха струпани на купчина в края на кушетката, разпознаваеми по тяхната форма, но студени и бездиханни в ръцете ми. Чудех се дали това не е някакъв вид съобщение — напомняне за това колко безсилни бяха най-добрите ни магове тук. Ако беше така, изобщо нямах нужда от него.
Все още се чувствах дезориентирана и още не можех да повярвам какво бях видяла. Но картината бе все още пред очите ми. Можех да чуя последният вик на Мак, да видя как неговите пръсти се вкопчваха в земята, търсейки някакво оръжие, което нямаше, защото той бе дал единственият си фейски амулет на мен.
И аз го загубих.
Опитах се отново да призова силата си, но въпреки че можех да я усетя подобно на гигантска вълна, разбиваща се в морска дига, тя не можеше да ме достигне. Може би имаше начин да се компенсира заглушаващия ефект, но дори и да беше така, аз не можех да го открия. Сега, когато очите ми се бяха адаптирали към, можех да видя слабо осветеното очертание на вратата на килията, толкова мъждиво, че когато премигнах, то изчезна. Тя едва ли щеше да послужи за изход за бягство, а и в голата килия нямаше особено източници на вдъхновение. Освен койката нямаше друга мебелировка и освен тежката, заключена врата и високият решетъчен прозорец нямаше друг изход навън. Увих одеялото около мен в подобие на дреха и дръпнах койката няколко крачки, потрепвайки от звука, който издаде върху голите камъни. Когато се покачих отгоре й, можех да достигна перваза на прозореца, но когато опипах с пръстите си, намерих само прах и нещо, което почувствах като смъртоносен паяк. Не се виждаха нито луна, нито звезди, но по интуиция усетих, че пръчките бяха метални и големи, колкото китката ми.
Седнах отново на леглото и обгърнах ръце около себе си, за да се предпазя от треперенето на мразовития нощен въздух. Къпането и проверяването за изходи за бягство бяха дали на мозъка ми някаква работа за вършене, но сега той отново се опитваше да се върне към ужаса в гората. Колкото повече се опитвах да не мисля за Мак, толкова повече другите картини обсебваха ума ми. Можех да подуша ужасния дъх срещу лицето ми, да видя глада в изражението им и да почувствам как разложената тълпа се промъкваше между краката ми търсейки, мушейки се, завладявайки. Въпреки усилията си така или иначе се разтреперих, толкова много, че зъбите ми започнаха да тракат. Използвах гнева, за да отблъсна болката, да си поема дълбоко въздух и да започна отново да мисля. Бях сама и беззащитна и мразех това. Страхът беше стар спътник, познат по един начин, но това не беше страх. Това, което изпитвах, не можеше да се опише с думи дълбоки, пронизващи костите тръпки и сигурността, че дори да оцелеех, никога нямаше да се почувствам отново сигурна.
Придърпах одеялото по-плътно около себе си, но това помогна малко. Студът, който се просмукваше в мен, не идваше отвън. Разхождах се нагоре-надолу в границите на килията, опитвайки се да предизвикам циркулация в замръзналите си части.
Това не ме стопли, но прочисти главата ми. Можех по-късно да проучвам грешките си. Можех да скърбя по-късно. Точно сега трябваше да се измъкна от тук. И някак си трябваше да се уверя, че никога повече нямаше да бъда толкова безпомощна, както сега.
Трябваше да се опитам отново да достигна силата си, когато чух познат глас отнякъде наблизо. „Ще те заведа отново вкъщи, Катлийн, през океана голям и бурен“, се пееше мрачно. Гласът беше замъглен и неясен, но никога не можех да го объркам.