Призована от сенките
- Автор: Ченс Карен
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Призована от сенките». Краткое содержание книги:
Палтото, което Приткин ми беше дал, лежеше наблизо, където го бях захвърлила заедно с раницата, когато спряхме да почиваме. Но нямах време да търся правилните куршуми. Ниската фея осъзна, че съм спряла да стрелям и се протегна да ме сграбчи. Насочих самодивския амулет към челото му, притискайки го в кожата му толкова силно, колкото беше възможно. Плътта около него веднага почерня и започна да пуши, като замириса точно като лагерен огън.
Той се откъсна от мен, притискайки челото си и пищейки. Не знаех дали ще опита отново, защото изведнъж се появи малката фея и веднага беше обезглавен с острието на меча й. Ударът трябва да е бил доста по-силен, отколкото изглеждаше, защото той започна да се носи през гората, докато не бе спрян от един провесил се клон. Той падна и се удари в земята, в безсъзнание или още по-лошо. Не изчаках, за да проверя, защото единствената ми мисъл бе да стигна до Мак.
Огромни ръце се спуснаха към мен в същия момент, когато в гората проехтя писък. Погледнах навреме надолу към пътеката, за да видя как един корен, голям колкото малко дърво изникна от разровената земя точно под краката на Мак. Времето изглежда спря — дори не можех да чуя ударите на сърцето си — и тогава изведнъж всичко започна да се развива с главоломна скорост. Коренът изникна от земята, пронизвайки Мак точно през средата на гърба му.
— Не — издишах аз, но никой не чу, на никой не му пукаше.
Тялото на Мак се изви дотолкова, че гръбнакът му вече не докосваше тревата, пръстите му се заровиха в сплъстената мръсотия, след което коренът се отдели от тялото му заедно със силна струя кръв. Феята кимна отсечено към стражите и те ме освободиха. Втурнах се по пътеката, но Мак вече се бе отпуснал, когато стигнах до него, невиждащите му очи се взираха без капчица разпознаване.
— Мак — аз поех нежно неоткликващото тяло. — Мак, моля те… Покорна, неговата глава увисна на една страна. Кръвта ми застина, когато осъзнах какво се бе случило. Стражите на Мак се материализираха и паднаха, оставяйки кожата сред неподвижните листа толкова розова и чиста като тази на новородено. Повдигнах една от малките фигури с трепереща ръка. Тя беше малкият гущер, който беше като замръзнал. До крака ми се намираше змията, дълга, колкото ръката ми, разсукана от нейното обичайно място около врата му. А до наранените му гърди лежеше орелът, с големина, колкото дланта ми.
Гледах ги вкочанена, знаейки какво означава това, че неговите стражи го бяха напуснали, но не желаейки моят мозък да произнесе думата.
Оглушителна врява се надигна от заобикалящите ме зрители, но аз дори не погледнах към крясъците и воя.
Ако преди си мислех, че те бяха много, веднага ми се напомни колко много от тях трябваше да се нахранят, дори малките дървета. Внезапно те бяха навсякъде, появявайки се от гората, изниквайки от земята, промъквайки се от шубрака. Няколко спряха да оближат кръвта на Мак от увеличаващото се петно, което вече се бе разпростряло по пътеката, но повечето се втурнаха към него подобно на огладнели акули. Тази маса отхвърли тялото ми подобно на покрит с кора камшик, докато земята около Мак закипя от активност. Дузина корени се увиха около тялото му, покривайки го като саван. В този момент един чворест, голям екземпляр се блъсна в стомаха ми, изкарвайки въздуха от дробовете ми. Паднах на колене и когато отново се огледах наоколо, Мак беше изчезнал. Единственият знак, че нещо се беше случило бяха златните стражи, разхвърляни тук и там из мръсотията.
Феята каза нещо на извисяващия се гигант до нея. Той би могъл да се справи с дузина като нея, но се подчини на командата й без въпроси. Тялото му, носейки се към мен надолу по пътеката, беше последното нещо, което видях, преди светът да притъмнее и аз осъзнах, че съм напъхана в един чувал. Припомних си какво е да бъдеш метната на гърба на някого; след това мозъкът ми отказа да функционира и аз потънах в тъмнината.
Събудих се, плувнала в ледена пот, борейки се за въздух, сърцето ми блъскаше в гърдите. Аз се втренчих в абсолютна тъмнина със задушаващ страх. Бях абсолютно сигурна, че нещо ще ме сграбчи и че всичко ще започне отново. Но минутите минаваха и нищо не се случваше и аз не можех да чуя никакво друго дишане, освен моето измъчено такова. Гърдите ме боляха така, сякаш бях пробягала мили и не исках нищо повече от това да се свия настрани, докато болката изчезне, но не можех да си позволя този лукс. Трябваше да открия къде съм и какво се бе случило. От усещането разбрах, че се намирам върху грубо изработена койка в каменна клетка, гола, покрита само с драскащо вълнено одеяло. Предположих, че няма да мога да измъкна от тази килия. Бях глупава, излъгана и треперейки от спомена за това, което почти се беше случило. Започнах да се изследвам, но освен че бях натъртена, мръсна и трепереща, изглежда, че всичко друго беше наред, въпреки че ударите, които корените ми нанесоха, пулсираха заедно с белега от ноктите на орела върху ръката ми и ме караха да се чувствам така, сякаш ритъмът на сърцето ми пронизваше цялото ми тяло.