Призована от сенките
- Автор: Ченс Карен
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Призована от сенките». Краткое содержание книги:
Игнорирах болката, която ми причиняваха неговите движения и сграбчих клечката, единственото ми оръжие, в устата. Очите ми се съсредоточиха върху каишката, която излизаше от върха на костния диск и едва показваща се от окапалите листа. Знаех, че имам само един шанс и трябваше да се концентрирам. Опитах се да прокарам края на пръчката през малката примка и започнах да придърпвам руната към мен. Ако успеех да докосне кожата ми или моята аура, може би, това щеше да е достатъчно. Тогава чух едно шляпване и нещо гладко и студено докосна стомаха ми. Замръзнах.
Усещах го като нещо старо, което е било оставено да гние за много дълъг период от време, гъбесто, влажно и подпухнало. Но то се мърдаше лениво, помръдвайки по долната част на корема ми. Не можех да видя нищо друго, освен раменете на моя нападател и малката част от пътеката, но мозъкът ми извикваше картини на огромен бял червей или на гол охлюв с размера на юмрук. Когато неговата мразовита влага се плъзна алчно между краката ми, се заклевам, че сърцето ми спря.
Бях толкова парализирана от ужас, че просто лежах там, докато това нечовешко нещо се извисяваше срещу мен, подобно на гнил плод, който се пръсваше. Неговата клисава студенина предизвикваше тръпки по цялото ми тяло, изсмукваше топлината от мен, вцепенявайки ме, сякаш ледени висулки се допираха до чувствителни места. По време на тази предизвикваща тръпки промяна, разбрах, че тази ужасна, пихтиеста подвижност беше то, което променяше формата си, опитвайки се да стане съответстващо на моето тяло. Но единственото, което успя да направи, нямаше никакво сходство с човешката зрялост. Внезапно то стана по-солидно, неговата лигава консистенция се втвърди в тлъста, вкочанена форма, неподдаваща се на натиск, подобно на дървена пръчка. Ако нещото навлезеше в мен, знаех, че няма да оцелея, че то щеше да погълне топлината ми и да я замени със своя влажен студ. Зеленият мъж, за него си припомни някаква част от мозъка ми: старите келти бяха принасяли в жертва на земята един от своите, за да може тя да израсте от неговата плът изобилна и плодородна. Само че явно тази гора предпочиташе зелена жена.
Когато пародията на орган започна да се завира, действие, което беше толкова мъжко, толкова човешко, най-накрая се освободих от парализата си. Аз изкрещях и отметнах рязко главата си с яростно движение. Не го бях планирала, почти бях забравила какво бях направила, но движението предизвика опирането на нещо твърдо и малко в бузата ми. Обърканите ми очи идентифицираха предмета като руническия камък и сърцето ми започна отново да бие. Не бях сигурна как да го хвърля и изобщо не бях убедена, че ще проработи. Но въпреки това изкрещях името в главата си, защото устата ми отказваше да работи.
Не знаех дали това е правилният начин, но номерът мина. Или нещо подобно. Без никакво предупреждение аз се върнах назад във времето не с двайсет минути, а може би с две. Дъбовите хора идваха към мен и Мак скочи, за да ги пресрещне, толкова фокусиран върху това да ме спаси, че не видя корените, които се изпънаха като копия, насочвайки се към него. Този път не се поколебах, а изкрещях към него да се пази и побягнах по пътеката към неговата захвърлена раница.
Ридаех поради факта, че можех отново да дишам свободно, а ръцете ми трепереха толкова силно, че не бях сигурна, че ще мога да отворя раницата. Най-близкото същество стигна до мен, когато разкопчавах токата. Той сграбчи предницата на ризата ми и я дръпна и може би този път той беше по-устойчив върху краката си, защото платът се съдра. Амулетът ми се показа, избутвайки огърлицата на Били, за да си намери място между гърдите ми и моят нападател изпищя и отскочи назад. Той хвана ръката си, с която докосна талисмана, така, сякаш беше изгорена, а върху кожата му се появи черен белег с формата на кръст. Пъхнах ръката си в наполовина отворената раница и най-накрая сграбчих пистолета. Не съм най-добрият стрелец на света. В действителност, не ставах. Но обикновено не пропусках, когато мишената ми беше на 3 стъпки. Изобщо не се прицелих, просто започнах да стрелям, а куршумите се разбиваха в подобната на кора кожа на дъбовите хора, сякаш стрелях по истински дървета. Най-високият изпищя и се отдалечи, докато неговият дебел придружител се свлече на земята с ръце върху покритата си с мъх глава. Железните куршуми явно им причиняваха болка, но въпреки че от всяка рана се процеждаше гъста материя и двамата бяха живи и се раздвижиха, когато пълнителят ми свърши. Втренчих се в тях с неверие; какво би спряло едно от тези неща?