Призована от сенките
- Автор: Ченс Карен
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Призована от сенките». Краткое содержание книги:
— Кои сте вие? — настоя заповедническия глас.
Същество, подобно на кукла, се появи иззад Марлоу, за да изникне точно пред лицето ми. То беше високо около две стъпки, с огромна огненочервена коса и светли зелени крила по дължина на гръбнака му. Отне ми минута, за да я фокусирам — нея — подобна на феята, която бях видяла преди седмица в Данте. Тогава тя бе висока само осем инча, но не можеше да бъде объркана. Тя беше първият представител на Феите, който виждах, и картината се бе запечатала в съзнанието ми.
— Не й казвай името си — каза Марлоу напрегнато.
Феята му се намръщи и един корен с възел върху себе си се намести между устните му. Беше хубаво, че вампирите нямаха нужда да дишат, защото надойдоха още корени, които се увиха около лицето му толкова нагъсто, че останаха да се виждат само отделни кафяви къдрици. Устата му беше толкова плътно затъкната, че явно нямаше да получа друга помощ от него.
— Аз съм Пития — казах, като реших, че титлата е по-малко опасна от името ми. Доколкото знаех, то можеше да бъде използвано при заклинания. — Ние сме се срещали и преди, в Данте, ако…
— Ще бъда наградена богато за това — каза тя пренебрегвайки опита ми да се позова на нашето кратко познанство. — Хванете ги.
Множество рунтави неща се появиха иззад дърветата, носейки тояги и щитове в ръцете си. Не знаех защо си даваха труд да носят оръжия — смрадта, която се носеше от тях на вълни беше достатъчна да обезглави някого.
Двойка странно изглеждащи неща се приближиха към мен. Приличаха на две ужасяващи изкоренени дървета, които сякаш бяха тръгнали на разходка. По-близкото наподобяваше повече или по-малко на човек, ако хората бяха обикновено високи по 4 стъпки и поне толкова широки. Но косата му беше с цвета на лишеите върху корените, блестящо яркочервено, с изключение на праха, който я покриваше, а очите му бяха със същия прогнил жълт цвят като зъбите му. Кожата му беше чвореста и осеяна с кухини, подобно на стара кора, а цветът й беше точно като този на глинестата, почва в гората. Той беше облечен само с една препаска от дъбови листа, която почти беше скрита от неговото огромно шкембе.
Партньорът му беше с около стъпка по-висок, но не беше толкова широк. Мръсно сива коса се спускаше до краката му, с вида и консистенцията на испански мъх. Жилести мускули изпъкваха по невероятно дългите му ръце, покрити със зеленикавосива кожа. Тялото му наподобяваше повече на скалист дървесен ствол, отколкото на човешко същество с възлести удължения навсякъде подобно на закърнели клони. Вместо облекло имаше дълги ленти от мръсносив мъх и няколко листа от папрат, които сякаш поникваха директно от плътта му.
Покрих носа си с ръка и си пожелах да не ми се налага и на мен да дишам.
— Какво са те?
— Тъмни феи — опита се да каже Марлоу. — Гиганти и дъбови мъже. Корените се отдръпнаха толкова бързо, колкото и бяха дошли, оголвайки раменете му. Аз осъзнах защо, когато един висок 10 стъпки гигант се насочи към него и го удари в слепоочието с една тояга с размера на малко дърво. Марлоу въздъхна.
— Винаги в главата — промърмори той, след което очите му се обърнаха и той припадна.
Отстъпих назад, вдигайки ръце, за да видят колко съм безобидна. За съжаление това беше истината. Раницата с пистолета в нея беше прекалено далеч, за да я достигна, а аз нямах друго оръжие. По-ниският се засмя и каза нещо на странен език, който не можех да разбера. Съдейки по изражението му, може би, така беше по-добре. Отстъпих назад, когато те започнаха да се приближават, опитвайки се да не ги изпускам от поглед и същевременно да внимавам за осеяната с корени пътека. Това не проработи и накрая се оказах просната сред разпръснатите листа. В момента, в който се оказах на земята, корените се увиха около кръста ми, хващайки ме в капан. В следващия момент по-високото нещо вече беше върху мен, дъхът му беше като пресен тор и ме блъсна в лицето.
— Каси!
Аз чух гласът на Мак и погледнах нагоре навреме, за да видя как той се измъква от разхлабените корени и се спуска към мен. Сякаш всичко се забави по начина, по който можеш да видиш какво ще се случи, но не можеш да го спреш. Корените се спуснаха след него и преди да успея да поема достатъчно въздух, за да изкрещя, един от тях го прониза подобно на оживяло копие. Всичко, което можех да направя, е да лежа там и да го гледам как се сгърчи от болка, дървен клон остър като нож изникна от плътта на бедрото му. Той потрепери и тежко се свлече надолу, падайки на колене, когато най-после успях да изкрещя.