Бавачката на ангели [bg]

Сега щеше да бъде принуден да си спомни. Знаеше, че трябва да остане в Стокхолм, да се напие порядъчно и да гледа оживлението по улица „Карлавеген“ през прозореца, докато чака кредиторите да почукат на вратата. Но както винаги, гласът на Леон го бе лишил от всякаква воля.

Позвъняването го накара да подскочи. Не очакваше посетители, а Пютан вече беше изнесла всичко ценно от апартамента. Пърси не си правеше илюзии, че тя може да съжали и да се върне обратно. Не беше глупава. Осъзнаваше, че той ще изгуби всичко, затова бе избягала, докато още беше време. В известен смисъл я разбираше. Беше израснал в свят, където хората се женеха за партньори, които имат какво да предложат – един вид аристократичен бартер.

Отвори вратата. Отвън стоеше адвокат Бурман.

– Да нямаме уговорена среща? – попита Пърси, опитвайки се да опресни паметта си.

– Не, нямаме – каза адвокатът и направи крачка напред, така че Пърси беше принуден да отстъпи и да го пусне вътре. – Имах работа в града и всъщност смятах следобед да се прибера у дома. Но това не може да чака.

Бурман избягваше да го гледа в очите и Пърси усети как коленете му се разтреперват. Нещата не отиваха на добре.

– Влез – каза той, стараейки се да говори спокойно.

В главата му звучеше гласът на баща му: „Каквото и да става, никога не проявявай слабост“. Внезапно си спомни случаите, когато не бе успявал да изпълни този съвет. Спомни си как пада разплакан на пода и започва да се моли. Преглътна и затвори очи. Сега не беше моментът да се връща в миналото. Утре щеше да има достатъчно възможности да го стори. В момента трябваше да разбере какво иска Бурман.

– Малко уиски? – попита той, отиде до количката с напитките и си наля една чаша.

Бавно и с усилие адвокатът седна на дивана.

– Не, благодаря.

– Кафе?

– Не, благодаря. Сега седни.

Бурман почука с бастуна си по пода и Пърси го послуша. Седна смълчан и адвокатът заговори. Пърси само кимаше от време на време, за да покаже, че разбира. Изражението му с нищо не показваше какво се върти в главата му. Бащиният глас отекваше все по-силно между слепоочията му: „Никога не проявявай слабост“.

Щом Бурман си отиде, Пърси продължи да си събира багажа. Можеше да направи само едно. Беше показал слабост в онзи ден, преди толкова много години. Беше се оставил злото да го победи. Пърси дръпна ципа на куфара и седна на леглото, взирайки се право напред. Животът му беше съсипан. Вече нищо нямаше значение. Но никога повече нямаше да бъде слаб.