Драконите на сломеното слънце [bg]

Мистиците-лечители на Рицарите на Нерака, откраднали целителните си способи от Цитаделата на светлината, от години извършваха чудеса, които си съперничеха с чудесата на самите богове от Четвъртата епоха. Напоследък обаче те забелязваха, че възможностите им все повече отслабват. Все още успяваха да лекуват, ала дори най-простото заклинание ги изтощаваше до пълна премала.

Никой не можеше да обясни странното явление по задоволителен начин. В самото начало лечителите обвиняваха мистиците от Цитаделата на светлината, че им пречат да изцеряват ранените и страдащите, дори и те да са членове на Ордена на Рицарите на Нерака. Съвсем скоро обаче не само от Цитаделата, но и от цял Ансалон започнаха да пристигат донесения, в които шпионите твърдяха, че необикновеният феномен е повсеместен. В този момент всички търсеха отговори, но никой не успяваше да ги намери.

Поради огромния брой ранени и за да пестят силите си, мистиците бяха принудени преди всичко да се погрижат за лорд Милс и неговия щаб, понеже всяка армия се нуждае от своите командири. Дори и така не успяваха да се справят с най-тежките случаи. Не можеха нито да възстановят откъснат крайник, нито да спрат вътрешни кръвоизливи, нито да закърпят спукани черепи.

В мига, в който Мина влезе в палатката, очите на ранените се насочиха към нея. Даже онези, чиито очи бяха загубени завинаги или покрити с окървавени превръзки, подобно на изстрадали от липса на светлина цветя, насочиха погледи към първия светлик, който се появи в близост до тях.

Мистиците продължаваха работа, като се преструваха, че не са забелязали влизането й. Един от тях все пак спря за миг и вдигна глава. Очевидно се канеше да й нареди да излезе навън, но съзря минотавъра. Галдар бе последвал Водачката с ръка на ръкохватката на меча.

— Заети сме. Какво искаш? — попита грубо лечителят.

— Дойдох да ви помогна — отговори тя. Очите с цвят на кехлибар бързо оглеждаха вътрешността на палатката. — Какво има там в дъното? Мястото, което сте оградили със завеса?

Лечителят почти не си даде труд да се обърне в указаната посока. Иззад метнатото надве-натри одеяло долитаха стенания и викове.

— Там са смъртниците — отговори той със студен и безучастен тон. — За тях не можем да сторим нищо.

— Не им ли давате нещо за болката? — попита Мина.

Лечителят вдигна рамене.

— Вече не могат да ни бъдат от полза. А и припасите ни от лекарства са ограничени. Употребяваме ги само за онези, които все още имат шанс да се върнат на бойното поле.

— Значи няма да възразите, ако им дам молитвите си?

Мъжът я погледна пренебрежително.

— Имаш разрешението ни. Върви се „помоли“ над тях. Сигурен съм, че ще го оценят.

— Аз също — отговори мрачно тя.

Мина се провря край редиците походни легла с ранени войни. Мнозина протегнаха ръце или извикаха името й, умолявайки я да им обърне внимание. Водачката им отвърна с усмивка и обещанието по-късно да ги навести. Когато стигна одеялото, тя го отметна с ръка, след което го остави отново да се спусне зад гърба й.