Драконите на сломеното слънце [bg]

Вестоносецът се обърна с лице към тълпата.

— Търся Водачка на Нокътя на име „Мина“ — произнесе с висок и ясен глас.

— Каква работа имаш с нея? — изрева един гигантски минотавър, като излезе напред и застана пред него.

— Нося съобщение за нея от Господаря на Нощта Таргон — отговори вестоносецът.

— Нека се приближи — обади се Мина.

Минотавърът го придружи. Тълпата, която до този момент бе препречвала пътя му, още веднъж се раздели, за да го пропусне от палатката на лорда до тази на Водачката.

Вестоносецът внимателно премина през коридора от навъсени войни. Всеки от тях държеше ръката си върху оръжието и го наблюдаваше заплашително. Мъжът упорито гледаше напред, макар да не му бе особено лесно, понеже по този начин бе принуден да се взира в чудовищно широките рамене на минотавъра, който го водеше. Независимо от всичко, изпълнявайки дълга си, вестоносецът дори за миг не се отклони от пътя.

— Тук съм, за да намеря офицер на име „Мина“ — повтори той, като наблегна на думата. Втренчи се в младото момиче пред себе си в нещо като моментно объркване. — Та ти си просто дете!

— Дете на сражението. Дете на войната. Дете на смъртта. Аз съм Мина — отговори тя. Нямаше никакво съмнение нито в нейния авторитет, нито в увереността й, че държи командването в ръцете си.

Вестоносецът се поклони и й подаде втори калъф със свитък. Този беше от елегантна черна кожа с изрязаните в сребърно символи на лилията и черепа. Мина отвори калъфа и извади свитъка. Тълпата започна да шушука, но отново запази мълчание, сякаш бе спряла да диша. Вестоносецът се огледа с нарастващо удивление. По-късно щеше да докладва на Таргон, че се е почувствал като в храм, а не като във военен лагер.

Мина прочете посланието с безизразно лице. Когато свърши с четенето, подаде свитъка на Галдар. Той също го прочете. Челюстта му падна, разкривайки два реда остри зъби, които заблестяха на слънцето. Езикът му увисна. Прочете съобщението отново. И отново. После обърна очи към нея.

— Прости ми, Мина — изрече тихо, като й връщаше пергаментовото писмо.

— Не искай моето опрощение, Галдар — отговори тя. — Не съм онзи, в който се съмняваше.

— Какво пише в посланието, Галдар? — попита настоятелно капитан Самювал и въпросът му тутакси отекна из тълпата.

Мина вдигна ръка. Войниците моментално се подчиниха на неизречената заповед. Храмоподобната тишина за сетен път надвисна над лагера.

— Заповедите ми са да потегля на юг и да превзема елфическите земи Силванести.

От гърлата на войниците, като далечен гръмовен тътен, се разнесе недоволно мърморене.