Драконите на сломеното слънце [bg]

Единствените очи, които не следяха пътя, бяха тези на Мина. Водачката оставаше в палатката си, погълната в изучаване на своите карти.

— Значи за това не дава заповед за атака на Санкшън? Отиваме в Силванести? — попита Самювал, докато двамата с минотавъра стояха на пътя в очакване на завръщането на вестоносеца. Капитанът се намръщи. — Що за глупост? Мислиш ли, че нещо я е изплашило?

Галдар го изгледа заплашително. Сложи ръка на дръжката на меча и го изтегли почти наполовина от ножницата.

— За тези думи трябва да ти отрежа езика! Със собствените си очи я видя да язди към предните редици на врага! Беше ли изплашена тогава?

— Мир, минотавре — рече полушеговито Самювал. — Прибери меча си. Не исках да проявявам неуважение. И ти, също като мен, много добре знаеш, че по време на битка човек губи представа за всичко друго и кръвта му завира. Смяташ се за неуязвим и вършиш чудеса от храброст, каквито никога не би си и помислил да сториш при нормални обстоятелства. Просто ми се струва естествено сега да е малко по-уплашена от нормалното, след като е имала възможността да огледа ситуацията от всички страни и да прецени огромната опасност в задачата си.

— В нея няма страх — изръмжа Галдар, прибирайки меча. — Как може да има страх в някой, който говори за смъртта с такъв копнеж и нетърпение в очите, сякаш ако можеше, щеше да се втурне и да я прегърне, сякаш е принудена да живее срещу волята си?

— Човек се страхува от много други неща, не само от смъртта — възрази спокойно Самювал. — Провалът е едно от тях. Може би се бои, че ако поведе всички свои следовници в битка и я загуби, те ще се обърнат срещу нея така, както се обърнаха срещу лорд Милс.

Галдар обърна рогатата си глава, за да погледне към палатката на Мина, издигната сам-самичка на едно възвишение. Окървавеният флаг се вееше, побит в земята пред нея. Палатката бе наобиколена от хора, които мълчаливо бдяха в очакване, наблюдаваха, надяваха се да я зърнат поне за миг или да чуят гласа й.

— Би ли я изоставил в този момент, капитане? — попита той.

Самювал проследи погледа му.

— Не, не бих — каза след малко. — Не зная защо. Може пък да ме е омагьосала.

— Ще ти кажа защо — рече минотавърът. — Защото ни предлага нещо, в което да повярваме. Нещо отвъд нас самите. Току-що се присмях на това нещо — добави простичко, като отново разтри ръката си. Все още усещаше леко пощипване. — И съжалявам дълбоко.

Прозвуча сигнал от тръба. Предните отряди, разположени на входа на долината, даваха на онези от лагера да разберат, че вестоносецът пристига. В същия миг всеки в лагера преустанови работата си, наостри уши и проточи врат, за да разбере какво ще се случи. Пътят бе задръстен от огромна тълпа, която се раздели на две, пропускайки вестоносеца на запотения му кон. Галдар побърза да извести Мина за събитията.