В здрача на вторник [bg]

Кери й донесе овесената каша и тя я поръси с кафява захар. Започна да яде бавно, без да прекъсва работата си. Прочете още веднъж статията в „Дейли Скеч“, като от време на време спираше и мислеше, сбърчила чело.

Загледа се в снимката на Джанет Ферис. Отвори бележника си и се зачете в бележките, които беше нахвърлила след срещата си с нея: за самотата й, за привързаността към Пуул, едновременно романтична и майчинска, за чувството й за дълг. В скоби беше написала „котарак“: котаракът бе нейното наследство от Робърт Пуул и грижейки се за животното, тя все едно се грижеше за Пуул.

Фрида остави замислено лъжицата си. Депресията е мрачно и заслепяващо страдание: не виждаш нищо отвъд нея. Не виждаш надежда, не изпитваш любов, не забелязваш как след зимата идва пролетта. Фрида беше наясно с това и все пак мисълта за котарака не й даваше покой. Когато Джанет Ферис е решила да сложи край на живота си, не е оставила храна в купичката му, нито е отворила прозореца, за да може да излезе.

Накрая Фрида стана, облече якето си, остави на масата пари за закуската си, каза „довиждане“ и излезе на улицата. Вятърът беше студен, но не пронизващ. Обикновено в неделя сутрин тя закусваше и преглеждаше вестниците в бистрото, след което отиваше пеша до открития пазар за цветя на „Кълъмбия роуд“. Днес обаче тя мина край парка „Корамс Фийлдс“ и продължи към Излингтън и Хайбъри Корнър. Не беше сигурна дали Карлсън си е вкъщи, но дори и да го нямаше, разходката дотам й даваше възможност да подреди мислите си. Ходенето пеш е начин да се отдадеш на размисли. Къщите отминаваха една след друга, краката й стъпваха здраво по паважа, а вятърът рошеше косите й и прочистваше дробовете й.