В здрача на вторник [bg]

И Рубен никога не я беше виждал в такова състояние, въпреки че навремето й беше личен ръководител и неин приятел в продължение на години и знаеше за нея неща, които вероятно никой друг на света не знаеше. Тя не плачеше — дори Рубен никога не я беше виждал да плаче, въпреки че веднъж, по време на филм, очите й подозрително се бяха насълзили — но беше видимо разстроена.

— Кажи ни какво се е случило, Фрида — настоя Рубен. Беше привечер и след около час той трябваше да излезе на среща с една жена, с която се беше запознал в местния фитнес клуб. Не можеше да си спомни дали се казваше Мери или Мария и се притесняваше дали ще я познае, когато не е облечена в гимнастическо трико, с вързана на конска опашка коса, със зачервени от упражненията бузи и с потен триъгълник на изящния си гръб.

— Да, разкажи ни от начало до край — обади се и Джоузеф. Той наля на всички по още една чаша чай, а на себе си наля и водка от едно шише, което беше сложил набързо в чантата си, когато Фрида им се обади по телефона. Изведнъж му се прииска да я погали по наведената глава, но се отказа.

— Знаех, че е самотна — каза тя едва чуто, сякаш говореше на себе си. — Когато прочетох онази статия…

— В която се говори за „непочтената лекарка“?

Тя вдигна поглед и направи кисела гримаса.

— Да, Рубен, точно тя. Написаното ме накара да се замисля за Джанет Ферис: живееща самотно в апартамента си и как би помислила за приятел всеки, който почука на вратата й. Тя е — беше — интелигентна, симпатична и чувствителна жена и въпреки това не беше получила почти нищо от живота. Робърт Пуул, който й е носил малки подаръци и й е доверявал различни неща, е означавал много за нея. Когато я посетих, забелязах, че е много нещастна. Но после забравих за това.

— Не можеш да спасиш целия свят.

— Отидох при нея и я насърчих да разкрие душата си и да сподели с мен какво чувства. Това е доста рисковано, ако не си подготвен да се справиш с последствията.

— Ти просто си била мила с нея — помъчи се да я успокои Джоузеф.

— По-скоро само съм залепила лейкопласт върху душевните й рани — каза Фрида виновно и Джоузеф я погледна смутено. Той отпи глътка водка, а после отпи от чая. — Достатъчно мила, за да я накарам да ми се довери и да ми разкаже дълбоко лични неща. А после си тръгнах, написах доклада си, предадох го на Карлсън и забравих за нея. Изтрих я от списъка със задълженията си.

— Изтри я?

— Фрида има предвид, че… Всъщност няма значение. — Рубен взе разсеяно чашата с водка на Джоузеф и я изпи, после я напълни отново, отпи половината и я подаде на Джоузеф, който я допи. — Какво по-точно те измъчва — че е трябвало да вникнеш по-дълбоко в обърканото й душевно състояние или че си й помогнала да изпадне в него?