Отровни думи [bg]

В много отношения всичко бе идеално. Като повечето мъже на неговата възраст и той имаше извънбрачна връзка. Карол знаеше за нея от години. Но връзката му бе с него самия. Обожаваше себе си. Всъщност това бе единственото общо помежду им — обичаха Венсан Жилбер.

Но изведнъж това вече не беше достатъчно. Той искаше повече. И понеже бе велик човек и го осъзнаваше, отговорът не можеше да е някъде наблизо. Трябваше да е скрит в планинска пещера в Индия.

Тъй като беше толкова изключителен, спасението му също трябваше да е необикновено.

Обсъдиха смъртта му по време на закуска. Подобно развитие прилягаше на склонността на Венсан към драматизъм и на нейния стремеж към спокойствие. По ирония на съдбата този разговор бе най-приятният, който бяха водили от години.

Разбира се, бяха допуснали една огромна грешка. Трябваше да кажат на Марк. Но кой да си помисли, че ще го интересува?

Твърде късно — дали не бе преди по-малко от ден? — Карол осъзна, че смъртта на баща му дълбоко е наранила Марк. Не самото умиране. Него бе приел леко. Възкръсването му обаче бе оставило дълбоки следи. Сякаш докато се е измъквал от гроба, Венсан бе издрапал с нокти право през сърцето на сина си.

А сега мъжът ѝ стоеше пред нея — с отслабнало тяло и може би дори ум — и протягаше решително ръка. Канеше я да влезе.

— Трябва да поговорим — заяви Карол.

Венсан отпусна ръка и кимна. Тя зачака да я засипе с укори, да ѝ посочи всички недостатъци и грешки, неизмеримата болка, която му е причинила.

— Съжалявам — отрони Венсан.

Съпругата му кимна:

— Знам, аз също.

Възрастната жена приседна на края на леглото и потупа празното място до себе си. Той го зае. Беше толкова близо, че Карол виждаше бръчките, които тревогата бе издълбала по цялото му лице. Стори ѝ се интересно, че този вид бръчки се появяват само по главата.

— Изглеждаш добре. Как си? — попита я Венсан.

— Иска ми се всичко това да не се бе случвало.

— Включително моето завръщане? — усмихна се той и взе ръката ѝ в своята.

Но вместо да я развълнува, докосването я вкамени. Карол осъзна, че няма доверие на този мъж, който бе излязъл от миналото и изведнъж бе заел място на трапезата им и спеше в дома им.

Беше като Пинокио. Дървена кукла, която се правеше на човек. Лъскава, усмихната и фалшива. Ако го разрежеше, Карол щеше да види пръстените на дървото. Кръгове от измама, сплетни и оправдания. От това бе направен. Нищо не се бе променило.

Този човек бе изтъкан от лъжи, лъжи и още лъжи. А сега бе тук, в техния дом. И внезапно животът им се разпадаше на парчета.