Грешница на любовта
- Автор: Смит Барбара Доусон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешница на любовта». Краткое содержание книги:
— Чудя се дали кочияшът ви ще успее да намери Каландра — каза Мини, докато затваряше вратата след графа. — Трябва да знаете, че тази сутрин един мъж дойде да я търси тук.
— Мъж ли? — попита намръщен Керн. — Какъв мъж?
— Казва се сър Джон Тримбъл и беше един от онези, които ухажваха Аврора, въпреки че аз така и не разбрах как тя можеше да понася ужасната му физиономия.
Изабел погледна озадачено Керн. Мрачното любопитство в погледа му отразяваше собственото й объркване. Сър Джон трябваше да разпита мъжете, които бяха имали връзка с майка й. Защо тогава бе идвал тук? Едва ли смяташе, че леля Кали знаеше повече, отколкото казваше, за смъртта на Аврора.
„Някои те предаде за един златен суверен. И този някой беше Каландра.“
В цялата бъркотия Изабел не беше имала възможност да разпита Кали. Сега тя усети лошо предчувствие.
— Мислиш ли, че трябва да тръгнем след тях?
Керн поклати глава.
— Кочияшът ми ще намери Каландра и ще я доведе тук. Тогава ще говоря с нея, а след това и с Тримбъл.
— Отлична идея, милорд — съгласи се Мини. Тя се усмихна и им посочи стълбището. — Вие двамата се качете горе и свалете тези влажни дрехи, преди да настинете. И не се притеснявайте, че някой може да ви обезпокои Пърси спи, а Диана отиде на пазар тази сутрин. Сигурно ще остане да изчака края на бурята в някой магазин. Аз отивам в кухнята да си направя чай. — Тя тръгна към вратата, която водеше към помещенията на партера.
Изабел усети, че се изчервява от неудобство, и сведе поглед към пода. Защо одобрението на Мини й се струваше толкова ужасяващо? Изабел знаеше отговора на този въпрос. То беше израз на разликата между нейния свят и света на Керн. Лелята на една аристократка никога нямаше да си позволи да говори толкова открито за романтична връзка, камо ли пък толкова недвусмислено да даде разрешение за нея.
Пръстите на Керн повдигнаха брадичката й.
— Изабел. Погледни ме.
Тя се подчини неохотно, тъй като знаеше, че и той беше забелязал червенината на бузите й. Топлината в погледа му се разля и стопли цялото й тяло.
— Искаш ли да си тръгна? — попита тихо той. — Трябва само да ми кажеш и ще го направя. Независимо колко ми се иска да остана.
Дълбоко в себе си Изабел се страхуваше, че ако графът си тръгнеше сега, можеше да размисли за честта и дълга си и никога да не се върне при нея. Тя се надигна на пръсти и отмести една черна къдрица от челото му.
— Ако бях дама — прошепна тя, — щях да ти кажа да си вървиш. Но не мога да го направя.
— Ти си дама — каза уверено той. — Дамата на моето сърце.
Керн я целуна по челото, след което я хвана през кръста и я побутна към стълбите. Допирът му пропъди и последните й съмнения. Тя го желаеше толкова силно, че едва можеше да върви. Краката й сякаш бяха от разтопено масло.
Когато графът понечи да завие към стаята на Аврора, Изабел го дръпна към другия край на коридора и го въведе в една по-малка спалня. Обзавеждането беше екстравагантно, завесите бяха розови, а чаршафите бяха с дантели. На една полица до леглото с балдахин беше наредена колекция от кукли. Върху бялото бюро бяха сложени ученически тетрадки и учебници. В ъгъла на стаята едно дървено конче търпеливо чакаше ездача си.
Керн огледа замислено обстановката.
— Това е твоята спалня.
— Да. Мама винаги я държеше готова за посещенията ми. — Тя се чудеше дали той я презираше заради възпитанието й, но въпреки това държеше главата си вдигната гордо. Не можеше да промени произхода си. На Керн щеше да му се наложи да приеме това.
— Мислех, че си се нанесла в стаите на майка си. Беше в будоара й, когато се срещнахме за първи път.
— Често оставах там, когато се чувствах самотна и усещах липсата й. — Изабел си спомни смесицата от любов и отвращение, които беше изпитвала към майка си в продължение на толкова дълго време. Тя добави тихо: — Иска ми се да можех да й кажа, че сега я разбирам много по-добре. Тя също е търсила любов.
— А аз мислех само най-лошото за теб. Ще можеш ли да ми простиш? — Преди Изабел да му отговори, той улови лицето й между ръцете си и погали скулите й с палци. — Изабел, толкова много се нуждая от теб. Бог знае, че трябва да изчакам, да дам и на двама ни време да свикнем с промените в живота ни.
Тя не можеше да понесе мисълта за болката, която двамата бяха оставили след себе си. Тялото й копнееше за удоволствието, което той й беше доставил миналата нощ. Тя искаше да се потопи във великолепието, което само Керн можеше да й даде.