Грешница на любовта

Устните им се срещнаха в нежно обещание. Той я целуна бавно със страст и нещо друго, по-силно и по-трайно. Изабел се отпусна и ръцете й обвиха кръста му. Ръката му обхвана едната й гръд и започна да дразни чувствителното връхче. Изабел искаше да принадлежи на Керн, да му даде живота си. Искаше да го нарича свой съпруг.

Каретата спря. Изабел погледна през прозореца и видя къщата, в която живееха лелите й. Беше се върнала тук завинаги.

— Не ме оставяй все още, Джъстин — прошепна тя срещу устните му. — Не точно сега.

— Както искаш. — Той я прегърна и я пусна малко преди пажът да отвори вратата.

Изабел слезе от каретата. Вече не валеше толкова силно, но по паважа се бяха образували огромни локви и тя се огледа за пътека между тях. Тъкмо когато Изабел повдигаше ръба на роклята си, за да прескочи първата локва, Керн я вдигна на ръце и я понесе към къщата.

Тя се вкопчи развълнувана във врата му. Той я носеше на ръце на оживена улица. Това определено показваше чувствата му към нея. Почувства се невероятно свободна, когато осъзна, че повече не се налагаше да крие любовта си към него, а можеше да я изразява свободно. А тя толкова много искаше да му покаже колко много го обичаше. Отново и отново.

Входната врата се отвори и леля Мини пристъпи встрани, за да ги пусне да влязат.

— Света Богородице, какво става тук? — попита тя, докато Керн оставяше Изабел. — Мислех, че се върна в дома на Хатауей.

Изабел се опомни.

— Всичко се промени. Повече не можех да остана там.

Мини притисна ранената си ръка към гърдите и погледна първо Керн, а след това и Изабел.

— Това е най-хубавото нещо, което чувам тази сутрин. Добре дошла у дома, момичето ми.

Тя прегърна Изабел. Прегръдката й напомни за посещенията й тук като дете, по време на които Мини я беше обсипвала с внимание, беше я съветвала как да се защитава от грубияни и беше отговаряла на стотиците й въпроси за живота в града.

— Как си, лельо? Как е ръката ти?

— Добре съм. — Мини погледна към отворената врата — Къде е ленивата ти прислужница?

— Леля Кали! — възкликна Изабел. — Господи, съвсем бях забравила за нея.

Керн сложи длан върху рамото й, за да я успокои.

— Каландра сигурно вече е научила, че си напуснала дома на маркиза, и несъмнено ще се прибере, когато дъждът престане. Но ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, мога да изпратя кочияша си да я вземе.

— Да, благодаря ти.

Той излезе навън, а Изабел остана да го наблюдава от вратата.

— Какъв любезен човек — каза Мини зад нея. — Да прати каретата си заради една твоя прищявка. Сигурно възнамерява да остане с теб известно време.

Изабел изпита тревога.

— Това лошо ли е?

Лицето на Мини смекчи изражението си.

— Не, скъпа, няма нищо лошо в това да търсиш удоволствие. Ти вече си жена, също като лелите си. — Тя присви очи към Керн, когато каретата му се отдалечи и той тръгна обратно към верандата. След това добави тихо: — Негово благородие изглежда влюбен. Сигурно ще бъде щедър към теб.

Изабел усети как кожата й настръхва. Искаше й се да възрази, че не търсеше богатства, а само любовта му, но той вече се беше приближил твърде много и тя не посмя да изрече мислите си на глас.