Стълба към небето [Heaven's Reach - bg]

Ако се приемеше, че открие безопасна изходна точка и правилно извърши прехвърлянето, пътникът можеше да стигне там, където иска. Разбира се, ако се окажеше, че изобщо е напуснал дома си! Една от особеностите на Е-пространството, която наблюдателите най-силно мразеха, бе изопаченият начин, по който действаше причинността. Ако не внимаваше, човек можеше да се самоунищожи. За наблюдателите като Хари беше досадно да се върнат от мисия, само за да научат, че вече не съществуват, ако изобщо някога са съществували.

Хари не харесваше много Е-пространството — нещо, което Институтът по навигация определено бе взел под внимание. И все пак сигурно са имали някакви основания да го назначат.

Платформата започна да лъкатуши покрай Пътя. От време на време спираше и се навеждаше на кокилестите си крака, за да оставя наблюдателните уреди. Хари търпеливо гледаше плъзгащите се покрай него странни мъглявини.

На черния, осеян с искрици фон до едната стена на тръбата се появи яркожълта звезда. Изглеждаше почти достатъчно близо, за да я докосне, докато бавно минаваше покрай нея. „Предполагам, че шансът това да е Слънцето и Земята да обикаля около него като бледа точица в космоса е минимален. Вероятността е само около един милиард към едно.“

Накрая станцията спря. Наклонената във въздуха буква като че ли се завъртя още по-бързо.

— Различавам три отделни следи. Първият кораб може би е минал оттук преди година, а вторият незабавно след него.

— Преследване? — Това събуди интереса му. Фактът, че следата е останала толкова време, свидетелстваше колко малко движение имаше в този район… и навярно колко отчаяни са били пътниците, за да минат през него. — Ами третият?

— Тази следа е по-скорошна. Навярно само отпреди няколко субективни дни. Има и още нещо.

Хари нервно пукаше с пръсти. — Да?

— Изглежда последният съд принадлежи на машинния клас живот.

Той се намръщи.

— Машина? В Е-пространството? Но как би могла да се движи тук? И дори само да вижда къде… — Хари поклати глава. — Накъде е отишла?

— Наляво… накъдето сме обърнати в момента й ние.

Хари закрачи насам-натам. Получените от Уер'К'кинн заповеди бяха ясни. Трябваше да остави камерите така, че да могат да наблюдават нормалните пространства от Е-равнището и да осигуряват на техниците от Института по навигация нова информация за придвижването на силите, вълнуващи Петте галактики. Но в същото време трябваше да следи за подозрителна дейност…

— Вашите заповеди, капитан Хармс?

— Проследи ги! — нареди той, още преди решението окончателно да се е оформило в главата му.

— Съжалявам. Не съм програмиран…

Хари изруга.

— Пилотен режим!

Той посочи с ръка, докато курсивното „П“ се появяваше във въздуха.

— Натам. Веднага! Ако побързаме, може би ще успеем да ги настигнем!

Платформата се разтърси и се наклони надясно.

— Слушам, Хувър. Тръгваме. Дий!

Този път Хари дори не сбърчи лице. Програмата бе досадна, но винаги ефикасна. Слава на Ифни, дори тимбримите обикновено разбираха, че не трябва да прекаляват с шегите. Корабът бързо се понесе напред на осемте си крака сред саваната от мъгляви кактусоподобни растения.