Кръвта на братството
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Дишлиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на братството». Краткое содержание книги:
В същото време не му се искаше да разклаща вярата на генерал Рейбич в него, като му признае, че няма представа от най-елементарни неща в магията. Точно в момента не се чувстваше много сигурен в съюзниците си.
— Не можеш да закачиш за някого облак-следач, когато небето е пълно с дъждовни облаци. Няма да знаеш кой е твоят и няма да можеш да го следиш. Лунета, сестрата на Броган, е чародейка. Тя със сигурност е използвала магия, за да прикрие следите им.
— Жалко. — Генералът се почеса по брадата, очевидно повярвал на блъфа. — Е, магията не ми е специалност. За това имаме вас.
Ричард промени темата.
— Как са нещата тук?
Генералът се ухили злокобно.
— В града няма дори един меч, който да не е наш. На някои това не им харесва, но след като веднъж им бяха обяснени ясно условията, се примириха без бой.
Е, поне това.
— И „Кръвта на братството“ в двореца на Никобарезе ли?
— Ще им се наложи да ядат с ръце. Не им оставихме дори лъжици в двореца.
Ричард разтърка очи.
— Добре. Чудесно си се справил, генерале. Ами сбързовете? Имаше ли нови атаки?
— Не и след онази кървава нощ. Сега всичко е спокойно. Боже, та дори успях да се наспя, както не съм спал от седмици. Откакто поехте властта, вече не ми се явяват онези сънища.
Ричард вдигна поглед.
— Сънища ли? Какви сънища?
— Ами… — Генералът се почеса по рижата глава. — Странно. Май вече не ги помня. Сънувах някакви неща, които доста ме притесняваха, но откакто се появихте вие, изчезнаха. Нали знаете как е със сънищата — след известно време избледняват и човек не си ги спомня.
— Да, предполагам.
Всичко започваше да му изглежда като сън — лош сън. Ричард искаше това да свърши.
— Колко мъже загубихме при атаката на сбързовете?
— Само триста.
Ричард поглади челото си, коремът го сви.
— Нямах представа, че е имало толкова много трупове.
— Е, това включва и другите.
Ричард махна ръка от лицето си.
— Други ли? Какви други?
Генерал Рейбич посочи през прозореца.
— Онези, дето бяха ей там горе. Около осемдесет на пътя за Магьосническата кула.
Ричард се завъртя и погледна през прозореца.
На фона на тъмновиолетовото небе се издигаше единствено силуетът на Кулата. Нима сбързовете се опитват да влязат в Кулата? Добри духове, ако е така, какво може да направи той? Калан му беше казвала, че Кулата се пази от мощна магия, но той нямаше представа дали заклинанията могат да държат настрана същества като сбързовете. Защо ли биха искали да влязат там?
Каза си, че не бива да допуска въображението му да го ръководи. Сбързовете бяха убили войници и обикновени граждани навсякъде из града. Зед щеше да се върне след няколко седмици и щеше да знае какво да правят. Седмици ли? Не, по-скоро повече от месец, може би два. Дали можеше да чака толкова дълго?
Може би трябваше да отиде да хвърли един поглед. Но това можеше да се окаже глупаво. Кулата беше място на мощна магия, а той не знаеше нищо за магията. Освен че може да бъде опасна. Просто щеше да си търси белята. Беше си създал достатъчно неприятности. Въпреки това може би трябваше да отиде да погледне. Това сигурно щеше да е най-доброто решение.
— Вечерята ви! — каза Улик.
Ричард извърна глава:
— Какво? О, благодаря.
Госпожа Сандерхолт носеше сребърен поднос, върху който имаше гореща яхния, черен хляб, намазан с масло, яйца с подправки, ориз с билки и сметана, агнешки ребра, круши в бял сос и голяма чаша чай с мед.
Тя му намигна приятелски и остави подноса на масата.
— Изяж си всичко, Ричард, ще ти се отрази добре. После си почини.
През единствената нощ, която бе прекарал в Двореца на Изповедниците, бе спал в стола на Калан.
— Къде мога да легна?
Тя сви рамене.
— Ами можеш да се разположиш в… — Тя млъкна, възпирайки се навреме. — Можеш да останеш в стаята на Майката Изповедник. Най-хубавата в двореца.
Там, където двамата с Калан щяха да прекарат първата си брачна нощ.
— Точно сега едва ли бих се чувствал добре там. Няма ли някое друго място?
Госпожа Сандерхолт махна с бинтованата си ръка. Бинтовете вече бяха по-малко и по-чисти.
— В края на това крило, като завиеш надясно, ще видиш редица стаи. Те са за гости. Точно сега нямаме никакви гости, така че можеш да си избереш която ти харесва.
— Къде спят Мор… Кара и двете й приятелки?
Тя направи кисела физиономия и посочи на другата страна.
— Пратих ги в крилото на прислугата. В една от стаите.
Колкото по-далеч, толкова по-добре, ако питаха него.
— Чудесно, госпожо Сандерхолт. В такъв случай ще си избера някоя от стаите за гости.