По трудния начин
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По трудния начин». Краткое содержание книги:
Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем.
Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой.
Мъжете искат да са като него.
Жените искат да са с него.
— Няма смисъл — каза той. — Прекалено е тъмно. Дори няма да видим къде е къщата, какво остава да проверим кой живее в нея.
Той отново се наведе над картата. На шест километра напред по шосето се виждаха няколко сгради. Едната беше означена с „ОС“. Той провери какво означава съкращението в легендата на картата.
— „Обществена сграда“ — каза Ричър. — Кръчма или странноприемница. Трябва да си вземем стая. Ще отидем да проверим къщата призори.
— Няма проблеми, шефе — отвърна Полинг.
Ричър осъзна, че тя е уморена. От пътуването, часовата разлика, непознатите пътища и стреса на шофирането в чужда страна.
— Съжалявам — каза той. — Претоварихме се. Трябваше да планирам нещата по-добре.
— Не, така е окей — отвърна Полинг. — Ще бъдем съвсем близо, готови за утре сутринта. Колко остава?
— До кръчмата остават шест километра, а утре — още осем до Бишъпс Парджетър.
— Колко е часът?
Ричър се усмихна, преди да отговори:
— Десет и четирийсет и седем.
— Значи можеш да го правиш и в други часови пояси?
— На таблото има часовник за шофьора — отвърна той. — Виждам го оттук. Все пак почти си ми седнала в скута.
След осем минути в мрака пред тях се появи бледо сияние, което се оказа светлината от табелата над входа на странноприемницата. Беше окачена високо и се полюшваше на вятъра. Казваше се „Бишъпс Армс“. Имаше асфалтов паркинг, на който бяха оставени пет коли, и редица светещи прозорци. Прозорците излъчваха топлина и уют. Отвъд тъмните очертания на сградата не се виждаше нищичко. Безкрайна равнина под огромното нощно небе.
— Може би преди тук са спирали дилижансите — предположи Полинг.
— По-скоро не — отвърна Ричър. — Този път не води за никъде. Сигурно е била за работниците от полето.
Полинг зави към паркинга и вкара миниатюрната кола между един мръсен ландроувър и един очукан седан с неясна възраст и марка. Изключи двигателя и с въздишка отпусна ръце. В колата нахлу тишина, която носеше на вълните си уханието на влажна земя. Нощният въздух беше студен. Ричър занесе куфара на Полинг до вратата на странноприемницата. Вътре имаше фоайе, стълбище от дясната страна, нисък таван с греди, килим на шарки и около десет хиляди месингови украшения. Точно срещу вратата беше рецепцията — от тъмно старо дърво, полирано старателно. Зад нея нямаше никого. Отляво имаше врата, над която пишеше „Салон“. Помещението зад нея изглеждаше празно. Вдясно, до стълбите, имаше друга врата с надпис „Бар“. Зад нея се виждаха един барман и гърбовете на четирима души, седнали на високите столчета. В далечния ъгъл имаше и още един човек, седнал с гръб. И петимата пиеха бира от халби.
Ричър пристъпи към празната рецепция и натисна звънеца. След известно време от една врата зад нея се появи барманът. Беше на шейсетина години, едър и червендалест. Бършеше ръцете си с хавлиена кърпа.
— Трябва ни стая — каза му Ричър.
— За тази вечер ли? — попита човекът.
— Да, за тази.
— Ще ви струва четирийсет лири. Но цената включва и закуска.
— Звучи добре.
— Коя стая искате?
— Коя препоръчвате?
— Искате ли да има баня?
— Да, с баня — обади се Полинг. — Нека да има баня.
— Добре тогава — каза човекът. — Ще имате баня.
Тя му подаде четири банкноти по десет паунда, а той връчи на Полинг месингов ключ с пискюл вместо ключодържател. После подаде химикалка на Ричър и завъртя регистрационната книга към него. Ричър написа в полето за името „Дж. и Л. Бейзуотър“. После отбеляза полето за служебен, а не за домашен адрес и написа адреса на стадиона на бейзболния отбор „Янкис“ — 161-ва улица, Бронкс, Ню Йорк, САЩ. Искаше такъв служебен адрес. Винаги си беше мечтал за това. На полето за марката автомобил, с която са пристигнали, написа „Ролс-ройс“. Предположи, че „регистрационна табела“ е английският израз за номера на колата, и написа „R34-CHR“. После отново се обърна към бармана.
— Може ли да получим нещо за вечеря?
— Опасявам се, че сте малко закъснели за вечерята — отвърна той. — Но има сандвичи, ако искате.
— Чудесно — отвърна Ричър.
— Американци сте, нали? Тук често идват американци. Искат да разглеждат старите летища. Където са служили във войната.
— Войната е свършила, преди да се родя — каза Ричър.
Барманът кимна мъдро и каза:
— Влезте да изпиете нещо. Сандвичите ви ще станат след малко.
Ричър остави куфара на Полинг до стълбището и влезе в бара. Към тях се обърнаха пет глави едновременно. Четиримата мъже на бара приличаха на фермери. С червени обветрени лица, груби ръце и безизразни, отегчени физиономии.
Петият човек, който седеше сам на масата в ъгъла, беше Тейлър.