По трудния начин
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «По трудния начин». Краткое содержание книги:
Но този нов случай го тревожи. Истината му убягва. Налага се да се зарови в подробностите. Да тръгне по следите. Да го направи по трудния начин. Докато това, което е започнало на една оживена улица в Ню Йорк, най-сетне не избухне на пет хиляди километра оттам. В тихата английска провинция. Докато Ричър крачи сам през сенките. Въоръжен и опасен. Недосегаем.
Джак Ричър. Войник. Самотник. Герой.
Мъжете искат да са като него.
Жените искат да са с него.
— Значи трябва да мина през целия център в най-голямото задръстване.
— Не е по-зле, отколкото в Париж или Рим.
— Никога не съм ходила в Париж или в Рим.
— Е, сега вече ще знаеш какво да очакваш, ако отидеш там.
Да караш на североизток изглеждаше проста задача, но като всеки голям град в света, и Лондон беше пълен с еднопосочни улици и сложни кръстовища. На всички светофари чакаха дълги опашки от автомобили. Придвижиха се много бавно до един квартал, който се казваше Шордич, и там хванаха магистрала А–11, която отиваше право на север. Решиха, че ще могат да завият на изток по-късно, след като излязат от задръстванията в центъра на града. После попаднаха на М–25, която представляваше нещо като околовръстен път. Тръгнаха по нея в посока на часовниковата стрелка и малко по-късно вече караха по М–11, на североизток към Кеймбридж, Нюмаркет и Норфък. Беше девет вечерта и се стъмваше.
— Познаваш ли района, където отиваме?
— Слабо — отвърна Ричър. — Там има военновъздушни, а не пехотни бази. Предимно летища за бомбардировачи. Навсякъде е равно и просторно, а и е близо до Европа. Идеално място за тази цел.
Англия беше добре осветена. Всеки сантиметър от магистралата беше окъпан в ярки неонови светлини. И хората караха бързо. Ограничението на скоростта беше сто и трийсет километра в час, но почти никой не му обръщаше внимание. Обичайната скорост на колите изглеждаше по-скоро сто и петдесет, сто и шейсет километра в час. Шофьорите се движеха дисциплинирано, в своето платно. Никой не изпреварваше отдясно. Изходите от магистралата бяха ясно обозначени. Знаците се виждаха добре, бяха поставени достатъчно рано и платното за отбиване и намаляване на скоростта започваше отдалеч. Ричър беше чел, че катастрофите по магистралите на Великобритания са рядкост. Добрата инфраструктура осигуряваше безопасност.
— Как ли ще бъде в Грейндж Фарм? — попита Полинг.
— Не знам — отвърна Ричър. — На староанглийски „грейндж“ означава голям хамбар за зърно. По-късно са започнали да наричат така най-голямата сграда във фермата на един джентълмен. Така че сигурно ще видим една по-голяма къща и множество постройки около нея. Наоколо ще има ниви, може би стотина акра. Малко феодално.
— Много знаеш.
— Доста безполезна информация — отвърна Ричър. — За разпалване на моето въображение.
— Но не можеш да получиш удовлетворение?
— Никакво. Не ми харесва цялата тази история. Постоянно имам чувството, че нещо не е наред.
— Може би защото няма добри герои. Само лоши и още по-лоши герои.
— На мен всичките ми се струват еднакво ужасни.
— Значи ще действаме по трудния начин — каза Полинг. — Понякога нещата просто не са в черно и бяло.
— Не мога да се освободя от усещането, че правя някаква огромна грешка — каза Ричър.
Великобритания може би наистина беше малка страна, но Източна Англия беше една голяма и пуста част от нея. Изпитаха чувството, че шофират в някой от онези американски щати, където се простира прерията. Безкрайно движение напред, което не даваше почти никакви видими резултати. Малкият червен миникупър с ръмжене поглъщаше пътя. Часовникът в главата на Ричър бавно стигна до десет вечерта. И последната светлина на здрача се отцеди от света. Отвъд ярката лента на пътя се виждаше само черен мрак.
Подминаха един град на име Тетфорд. След това профучаха през друг град на име Фенчърч Сейнт Мери. Шосето се стесни и лампите изчезнаха. Щом видяха една табела, на която пишеше „Норич, 40 км“, Ричър извади другата карта и започна да търси изхода за Бишъпс Парджетър. Имаше достатъчно указателни табели. Но имената на градовете бяха написани с една и съща големина на шрифта, а, изглежда, имаше някакво ограничение колко дълги могат да бъдат самите табели. Така че по-дългите имена на градове се съкращаваха. Ричър видя една табела с надпис „Б’ш’пс П’тър“, но колата измина още двеста метра, преди да осъзнае какво е прочел. Така че Полинг рязко спря в самотния мрак, направи обратен завой и се върна. Спря за миг, после зави от главното шосе по един тесен път. Имаше и много завои, а настилката беше лоша. Отвъд светлината на фаровете цареше пълен мрак.
— Колко трябва да караме по този път? — попита тя.
Ричър измери разстоянието с палец и показалец на картата.
— Около петнайсет километра — отвърна той.
На автомобилния атлас между двете шосета, които излизаха на юг от град Норич, нямаше нищо друго освен бял триъгълник. Подробната карта показваше пътеки и съвсем малки селища. Ричър сложи показалеца си върху Бишъпс Парджетър. После погледна през прозореца на колата.