Сълзи от злато
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сълзи от злато». Краткое содержание книги:
Максим отстъпи, сабята му беше наполовина в кръв. Густав се олюля, с ужас гледаше гръдта си, на която едно червено петно ставаше все по-голямо. Дъхът му сякаш секна, хриптейки той се опита да поеме въздух, мечът се изплъзна от ръката му и той рухна на пода.
Максим използва момента, в който всички смаяно бяха вперили поглед в убития, за миг беше вече на вратата, затръшна я след себе си и сложи резето. Знаеше, че тя няма да издържи на напора от вътре, но можеше да им осигури поне малък аванс.
Джъстин го чакаше и му махна да побърза, макар че Максим не се нуждаеше от такава подкана, понеже вече вземаше по три стъпала наведнъж надолу по стълбите. Пристигнал при приятелите си, той навлече набързо подаденото му палто от овчи кожи, хвана Елиза за ръката и те потънаха тичешком в тъмнината.
Силен шум от пращене им подсказа, че вратата е разбита. Викове прокънтяха в нощта и членовете на Ханзата, спускайки се по стълбите, се разбягаха в различни посоки.
— Насам! — извика Джъстин с приглушен глас, сочейки една тясна уличка. — От тук по-лесно ще им се измъкнем.
Мракът ставаше все по-непрогледен. Чуваше се само скърцането на замръзналия сняг. Петте фигури бързаха през лабиринта от виещи се улички и сокаци, на които само Джъстин знаеше края. Елиза упорстваше да издържи наравно с мъжете, но накрая се свлече, напълно изтощена, без дъх. Джъстин също спря да поеме въздух, Максим провери къде свършва улицата и се върна.
— Е, господин Кенет, какво ще кажете? — прошепна той, отправил поглед в тъмното към един от мъжете. — Имате ли представа къде сме?
— Да, милорд — отвърна Кенет. — Досещам се за какво мислите и съм на същото мнение. Най-добре е да се разделим.
— Тогава вземайте Шербърн и бягайте, имам нужда от Джъстин, за да ни помогне. Ще се видим в крепостта.
Кенет пристъпи напред и стисна ръката на Максим:
— Ако някой от нас не успее да достигне крепостта, трябва да знаете, че за мен беше чест да се бия на ваша страна. Лека нощ — поздрави той кратко и се обърна към Елиза:
— За мен беше удоволствие, милейди. На вас и лорд Сиймур желая дълъг живот.
— Благодаря за всичко — тихо отвърна тя.
Тя изстена като гледаше след отдалечаващите се, осъзнавайки в каква ужасна опасност беше въвлякла всички със своята неразумност.
Джъстин беше обезпокоен от последните думи на Кенет и отправи питащ поглед към двамата, но Максим не му остави време да задава въпроси. Той хвана Елиза за ръката и я поведе по уличката.
— Защо беше дошла? — прошепна той. — Защо се промъкна в кантората преоблечена? Нямаше ли представа от опасността? Хилърт мрази жените, особено англичанките.
— Страхувах се за теб и исках да се уверя, че не те заплашва опасност — засрамено каза тя.
Гласът му нежно прозвуча в ухото й:
— Любима моя, кълна се, че образът ти е винаги пред очите ми. Единственият ми копнеж беше да се върна тази нощ при теб и да я прекарам в прегръдките ти като твой съпруг.
Той свали палтото си и й го подаде:
— Подръж го да си сваля ризата. Облечи я.
Елиза замислено поглаждаше палтото от овчи кожи:
— Без малко да не те позная в него.
— И аз без малко нямаше да те позная — засмя се той тихо.
Елиза бързо навлече през глава ризата и потърси отново топлината на палтото си. Тогава Максим махна на Джъстин да се приближи.
— Трябва да вървим. Хилърт няма да намери покой, докато не ни залови.
— Но къде? — попита отчаяно Елиза. — Не можем да се върнем обратно в къщата на Николаус и да изложим на опасност цялото му семейство. Хилърт сигурно ще претърси всички страноприемници и хижи.
Очите на Джъстин проблеснаха:
— Знам едно по-сигурно място, елате, ще ви заведа. Никой не би се усъмнил да търси там.
Максим се съмняваше дали да се довери на момчето, но тръгна след него.
Мъглата беше станала още по-плътна, когато доближиха пристанищния квартал. В нощната тишина се чуваше поскърцването на високите мачти и на леда около корабите. Оглеждайки се непрекъснато, тримата се промъкнаха предпазливо по кея. Джъстин вървеше пред тях по заледената пътека, гушейки се в тъмното той им посочи името на големия кораб в пристанището и се усмихна. Беше корабът на Хилърт „Сивия сокол“.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Тук всичко беше сякаш далеч от действителността, далеч от времето. Заледените рей и мачти не приличаха на нищо земно, а имаха призрачен вид. Бяха като странни фигури сред замръзналата пяна на вълните и сред тях просвирваше северният вятър. Тънък пласт сняг покриваше палубата, под него се криеше коварен лед. Високите мачти стърчаха нагоре в нощното небе и върховете им се изгубваха в мрака и снежната виелица. Дълги, многопластови ледени шушулки висяха от фордуните и реите. Подрънкващият звук на бриза през тези ледени кристали идеше сякаш от ноктите на някое чудовище, промъкващо се по палубата. Тези тайнствени звуци се примесваха с далечния шум от течаща по леда речна вода.