Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
Макар че „Уестхолм“ бе много занемарен, земята бе добра, а във фермата се отглеждаха едновременно и посеви и добитък. Това бе добре, според Джослин, тъй като пазарните цени бяха нестабилни и разнообразието щеше да гарантира по-стабилни доходи. Освен нивите с жито и полята с хмел, имаше ябълкова градина, прасета, малко стадо от крави, от които имението се снабдяваше с мляко и сирене, както и още едно по-голямо — от бели говеда, порода Херефорд.
— Стадото действително се нуждае от подобрение — забеляза тя, докато го оглеждаха. — Един добър бик ще свърши отлична работа.
По лицето му не трепна нито един мускул, но младият мъж си представи какво трябва да направи един бик за целта. Страните на спътницата му леко порозовяха, тя засенчи очи с длани и впери поглед в далечината.
— Виждам кулата на църквата. Ходил ли си до селото?
— Не, но може би сега е подходящо време да го посетим.
След десет минути езда стигнаха до селото Уестхолм. Солидни и приятни за окото, къщите бяха построени от местен камък, но бяха лошо поддържани.
— Някои от покривите са в окаяно състояние — промърмори Джослин. — Предполагам, че те са на първите места в списъка за неотложните неща, които трябва да се направят?
Дейвид кимна.
— В Испания спах в една местна къща, чийто покрив течеше, беше много неприятно.
Разговорът им бе прекъснат от група деца, наизлезли да видят новия господар. Привикнала да общува с арендаторите и да се радва на децата, Джослин не се притесни от оказаното й внимание. Въпреки че ролята на господар на имение бе нова за Дейвид, той също се справи. Както бащата на Джослин обичаше да казва, истинският джентълмен се справя с всяка ситуация.
Докато се сбогуваха с шумната тълпа, едно младо момиче поднесе на Джослин букет от рози.
— За вас, милейди.
— Благодаря — отвърна тя, трогната от жеста. Тези хора искрено желаеха да повярват в новия лорд Престън. Той почти бе спечелил сърцата им. До Коледа щяха да са му предани до смърт… както и той на тях.
Леко натъжена, тя вдъхна уханието на розите, с дъх на лято. Какво ли ще си помислят селяните, когато тя си замине и не се върне повече? Дали Дейвид ще им съобщи, че бракът му е приключил? По-лесно щеше да бъде да им каже, че е умряла. Или просто някой ден да се появи с нова съпруга, без да дава обяснения. Вероятно така постъпваха господарите.
Щяха да минат покрай църквата и тя попита?
— Да се отбием ли?
— Добра идея. — Той скочи от коня, привърза го към едно дърво и й подаде ръцете си, за да слезе от кобилата. Прегръдката му бе силна, като на истински здрав мъж. Той я задържа малко повече, отколкото бе необходимо. Достатъчно дълго, за да я накара да си спомни за студената винарска изба и пламенните им прегръдки.
По дяволите, сякаш всичко й напомняше за онези мигове! Тя подхвана полите си и влезе в църквата. Сградата бе много стара, с квадратна кула и вероятно още от нормандските времена. Милейди мина по пътеката към олтара, доволна, че викарият не беше наоколо. Отсъствието му означаваше, че ще се наслади на меката светлина, на лекия мирис на тамян и на атмосферата на набожност, без да се налага да води разговор.
Най-забележителното в църквата бе големият прозорец със стъклопис над олтара. Вместо религиозна сцена, върху него бе изрисувано изгряващо слънце, хвърлящо лъчи върху дървета и цветя, а над него — бял гълъб — символ на Божия дух.
— Старият прозорец пострада много лошо и баща ми го замени с този — каза Дейвид, проследил погледа й. — Той помоли майка ми да изрисува прозореца като символ на любовта им. Инициалите й се виждат най-отдолу.
— Каква чест — промълви Джослин. В Чарлтън Аби нямаше нищо в памет на майка й. Дори ехото от името й беше заглъхнало отдавна.
С лека тъга тя побутна страничната врата и се озова в малкия вътрешен църковен двор, засенчен от високи дървета.
— Навярно родителите ти са погребани тук? — попита през рамо.
— Брат ми не би позволил майка ми да бъде тук, макар че баща ми го искаше — сухо отвърна Дейвид. — За Уилфред единствено неговата майка бе съпруга на баща ни.
— Може и да е забранил тялото на майка ти да бъде положено в този църковен двор, но не е могъл да раздели духа й от този на баща ти. — Джослин си спомни сиянието на изрисувания прозорец. — Сигурна съм, че сега те са заедно.
Погледът му се смекчи.
— Дано си права.
В задната част на църковния двор се издигаше голям паметник с името на Ланкастър. Джослин се запъти натам, но рязко спря, когато видя два пресни гроба отдясно. Надписите върху камъните гласяха, че тук почиват Уилфред Ланкастър, шестият барон Престън, и достопочтеният Тимоти Ланкастър. До тях имаше и друг гроб, обрасъл с трева — на достопочтения Роджър Ланкастър.