Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
„Не ти приляга, не ти прилича в земята таз постеля…“
Зорбас излезе на двора; едва сдържаше плача си, а се срамуваше да плаче пред жените. Помня, веднаж ми беше казал: „Не ме е срам да плача, не; ала пред мъже. Мъже сме, един еснаф, не е срамота; но пред жените трябва да се показваме винаги смели; защото, ако и ние надуем гайдите, какво ще стане с тях горките? Светът ще пропадне!“
Измиха я с вино, отвори старата оплаквачка сандъка, извади чисти дрехи, преоблече я, изля отгоре й и едно шишенце одеколон, което намери вътре; довтасаха от близките градини зелените мухи и снесоха яйцата си в ноздрите, в ъгълчетата на очите и по краищата на устните й.
Беше почнало вече да се смрачава. Небето на запад беше потънало в някаква неизразима мекота, тъмно теменужено, а високо горе червени пухкави облачета с позлатени краища плуваха бавно във вечерната светлина и непрекъснато се преобразяваха — ту в кораби, ту в лебеди, ту във фантастични чудовища от разнищен памук и коприна. А през тръстиките на двора блещукаше в далечината развълнуваното море.
Две охранени гарги хвръкнаха от една смокиня и дойдоха, та кацнаха на двора и замаршируваха по плочите; Зорбас се ядоса, грабна един камък и ги прогони.
На другия край на двора селските хайти си бяха устроили богат гуляй. Изнесоха навън голямата кухненска маса, разтарашуваха се, намериха хляб, чинии, вилици, ножове, домъкнаха от килера една дамаджана с вино, свариха три кокошки, и сега, весели, изгладнели, ядяха и пиеха и чукаха чашите си.
— Бог да я прости! А на всичко, което е сторила — тури му пепел!
— И дано всичките й любовници, бре момчета, станат ангели и да понесат душата й.
— Я бре, погледнете стария Зорбас — каза Манолакас, — гони гарги! Овдовя горкият, я да го повикаме да пие една за бог да прости! Ей, капитан Зорбас, ей, земляк!
Зорбас се извърна. Застлана трапеза, кокошките димяха, виното искреше в чашите, яки, изпечени от слънцето момци, с усукани чембери на главата, само безгрижие и младост.
— Зорбас, Зорбас — прошепна той, — дръж се! Тук те искам!
Приближи се, пи една чаша вино, пи втора, трета, на един дъх; изяде една кокоша кълка, говореха му, не отговаряше, ядеше и пиеше бързо, лакомо, на големи залъци, на големи глътки, мълчалив. Беше извърнал лице към стаята, където лежеше, неподвижна, старата му приятелка, и слушаше оплакването, което долиташе през отвореното прозорче. От време на време печалният напев секваше и се разнасяха викове, като кавга, шум от отваряне и затваряне на долапи и бързи тежки стъпки, сякаш някои се бореха; и сетне отново се подемаше оплакването, монотонно, отчаяно, нежно, като жужене на пчели.
Оплаквачките сновяха припряно насам-натам из стаята, където лежеше мъртвата, нареждаха и тарашуваха като бесни. Отвориха един долап, намериха пет-шест лъжички, малко захар, една тенекиена кутийка с кафе, една кутия локум. Стрина Леньо се спусна, грабна кафето и локума, старата Маламатеня — захарта и лъжичките; посегна бързо, грабна и два локума, натъпка ги в устата си и оплакването заизскача сега задавено, заглушено, през локумите:
„Цветя да се сипят върху теб и ябълки в престилката ти…“
Две старици се вмъкнаха в стаята, нахвърлиха се на сандъка; заровиха с ръце, задигнаха няколко кърпички, две-три кърпи за ядене, три чорапа, един жартиер; пъхнаха ги в пазвата си, обърнаха се към мъртвата и се прекръстиха.
Кира Маламатеня видя стариците, които разграбваха сандъка, побесня:
— Ти карай, мари, оплакването, карай, аз сега ще дойда! — извика тя на стрина Леньо и се завря и и тя с главата надолу в сандъка.
Парцали от раздран атлаз, една избеляла лилава рокля, прастари червени пантофки, едно счупено ветрило, едно ново червено чадърче, и на дъното — една извехтяла тривърха адмиралска шапка, бяха й я подарили някога. Когато оставаше сама, поставяше я на главата си пред огледалото, сериозна, меланхолична, и козируваше.
Някой се приближи до вратата; стариците се отдръпнаха, стрина Леньо се вкопчи отново за леглото на мъртвата и започна да се бие по гърдите и да пищи:
„Тъмночервените карамфили около шията ти…“
Зорбас влезе; погледна мъртвата жена, притихнала, спокойна, жълта като восък, покрита с мухи; тя лежеше със събрани ръце и все още с кадифената панделка около шията си.
„Едно парче земя — помисли той, — едно парче земя, което изпитваше глад, смееше се, любеше. Една буца кал, която плачеше. А сега? Кой дявол ни докарва на този свят и кой дявол ни взема?“