Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Постави клетката на земята и скръсти ръце.
От стаята на мъртвата излязоха гологлави барба Анагностис и Кондоманольос и се прекръстиха, зад тях четирима от хоро играчите, все още с априлските рози над ухото, кефлии, полупияни, носеха за четирите й ъгли външната порта, върху която беше просната мъртвата. Зад тях следваха свирачът на лира с лирата си, десетина направили главата мъже, които още дъвчеха, и пет-шест жени с по някоя тенджера или стол в ръце. Мимитос вървеше последен, с пробитите чехли, преметнати през врата му.
— Убийци! Убийци! Убийци! — викаше той и се смееше.
Топъл, влажен вятър духаше и морето се разлюти; вдигна свирачът лъка си — радостен, като ромон бликна в топлата нощ гласът му:
— Да вървим! — каза Зорбас. — Всичко свърши…
XXIV
Вървяхме мълчаливо по тесните селски улички. Къщите се чернееха, потънали в мрак, някъде куче излайваше, вол изпухтяваше. Понякога до нас достигаха с повеите на вятъра, весели, шумливи, като игрив ручей, звуците на звънчетата на лирата.
Излязохме от селото, поехме към нашия бряг.
— Зорбас — казах, за да наруша тежкото мълчание, — какъв е този вятър? Южняк ли?
Но Зорбас вървеше напред, понесъл като фенер клетката с папагала, и не отвърна.
Когато стигнахме на нашия бряг, той се обърна:
— Гладен ли си, началство?
— Не, не съм гладен, Зорбас.
— Спи ли ти се?
— Не.
— И на мен не ми се спи. Да поседнем на камъчетата край брега; искам да те попитам нещо.
И двамата бяхме уморени, но не искахме да легнем да спим. Не искахме да изтървем горчилото на този ден; сънят ни се струваше като бягство в миг на опасност и ни беше срам да спим.
Седнахме досам морето; Зорбас постави клетката между коленете си и дълго време стоя така мълчалив. Едно страшно съзвездие изскочи иззад планината, многооко чудовище с извита опашка; от време на време някоя звезда се откъсваше и падаше.
Зорбас гледаше звездите със зяпнала уста, сякаш ги виждаше за първи път.
— Какво ли става там горе! — прошепна той. И най-сетне, след малко, се реши, заговори:
— Можеш ли да ми кажеш, началство — каза той и гласът му прозвуча тържествен, развълнуван, сред топлата нощ, — можеш ли да ми кажеш какво означават всички тези неща? Кой ги е направил? Защо ги е направил? И от всичко най-много това (гласът на Зорбас беше изпълнен с гняв и ужас): защо да умираме?
— Не знам, Зорбас! — отвърнах аз и се засрамих, сякаш ме питаха за най-простото нещо, за най-необходимото, и не можех да го обясня.
— Не знаеш! — възкликна той и изблещи очи.
По същия начин изблещи очи и една друга нощ, когато ме попита дали знам да играя хоро и аз му отговорих, че не знам.
Помълча малко и изведнаж избухна:
— Тогава какви са тия загубени книги, дето четеш? Защо ги четеш? Щом не казват нищо за това, какво казват?
— Казват за тревогата на човека, задето не може да отговори на това, което ти питаш, Зорбас — отвърнах.
— По дяволите тревогата им! — извика Зорбас, като тупна възмутено с крак по камъните.
Папагалът се стресна от неочакваните викове:
— Канаваро! Канаваро! — закрещя той, сякаш викаше за помощ.
— Пукни и ти! — сопна му се Зорбас и удари с юмрук по клетката.
Обърна се отново към мен:
— Аз искам да ми кажеш отде идем и къде отиваме. Твоя милост толкова години си се блъскал над мъдростите; изстискал си навярно две-три хиляди оки хартия; какъв сок изцеди?
Такава мъка звучеше в гласа на Зорбас, че дъхът ми се пресече; ех, да можех да му дам отговор!
Осъзнах дълбоко, че най-висшето нещо, което би могъл да достигне човекът, не е Познанието, нито Добродетелта, нито Добротата, нито Победата, а нещо друго, по-високо, по-героично и отчаяно: Страхът, свещеният Ужас. Какво има отвъд свещения Ужас? Умът на човека не може да отиде по-нататък.
— Не отговаряш? — произнесе Зорбас с тревога.
Опитах се да дам на другаря си да разбере какво е свещеният Ужас.
— Ние сме съвсем мънички червейчета, Зорбас — отвърнах аз, — върху едно листенце на гигантско дърво. Това листенце е нашата Земя; другите листа са звездите, които виждаш как се движат в нощта. Пълзим по листенцето си и го опипваме с трепет; подушваме го — мирише на хубаво или смърди; вкусваме го — яде се; удряме го — кънти и вика като живо същество.
Някои хора, най-безстрашните, стигат до края на листенцето; надвесваме се през ръба, разтворили очи, наострили уши, надолу над хаоса. Настръхваме. Предугаждаме страшната бездна под нас, чуваме изрядко отдалече шумоленето на другите листа на гигантското дърво, чувствуваме как сокът се изкачва от корените на дървото и издува сърцето ни. И така надвесени над пастта, усещаме с цялото си тяло и цялата си душа как ни завладява ужас. От този миг започва…