Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Но мадамата лежеше сега спокойна, потънала в неизказано блаженство и не чуваше стария Анагностис. Всичките й грижи бяха изчезнали, самотните старини, немотията, униженията, тъжните вечери, когато седеше на пустия си праг и плетеше памучни селски чорапи като някаква незначителна почтена женица. Тази парижанка, тази лудетина, тази изкусителка, която беше подрусвала на коленете си четирите Велики сили и която бяха поздравявали четирите велики флоти!
Лазурно море, пенливи вълни, железните плуващи крепости танцуват, веят се пъстроцветни знамена. Яребици се пекат и ухаят, и барбуни на скара и пристигат ледените плодове в гравираните кристални съдове, и отхвръква тапата на шампанското чак до тавана на броненосеца.
Бради черни, кестеняви, сиви, светлоруси, четири вида парфюми, одеколон, виолетки, мускус, амбра, вратите на желязната кабина се затварят, спускат се тежките завеси, светват електрическите лампи — мадам Ортанс затваря очи; целият й изпълнен с любов, изпълнен с грижи живот, ах, господи! — трая има-няма един миг…
Тя преминава от колене на колене, прегръща извезани със злато мундири, заравя пръсти в гъсти благоуханни бради… Как се казват, не си спомня нито тя, нито папагалът й; само Канаваро помни, защото беше най-разточителен и защото само неговото име папагалът можеше да произнесе; другите бяха заплетени и мъчни и затова се бяха заличили от паметта.
Въздъхна тежко мадам Ортанс и притисна силно, страстно, разпнатия Христос:
— Канаваро мой… Канаваренцето ми… — мърмореше в бълнуването си тя и го притискаше върху изпотените си спъхнали гърди.
— Започва вече да изфирясва — измърмори стрина Леньо. — Видяла е сигурно ангела си и се е уплашила… Да развържем чемберите и да отидем до нея.
— Мари, не те ли е грях от бога! — рече кира Маламатеня. — Жива ли, мари, ще я оплачем?
— Ее, кира Маламатеня — изписука заглушено стрина Леньо, — не виждаш ли, мари, сандъците и дрехите й, и отпреде в дюкяна стоката, и на двора кокошките и зайците й, та си седнала да ми разправяш да издъхне! Кой превари, той натовари!
И като каза това, тя скочи на крака, а другата я последва ядосана. Развързаха черните си чембери, разплетоха редките си бели коси, вкопчиха се о ръба на леглото. И първа стрина Леньо даде сигнал, като проточи пронизителен, предизвикващ тръпки, писък:
— Иииииий!
Зорбас се спусна, сграбчи двете старици за косите, запрати ги на другия край на стаята:
— Млък, мръсни гарги такива! — извика той. — Жива е, бре, още, да ви вземат дяволите!
— Уу, изкуфял старик! — изръмжа кира Маламатеня, като върза отново чембера си. — Отде, по дяволите, ни се домъкна и този тук, пришелецът!
Многострадалната капитанка, мадам Ортанс, чу пронизителния писък, приятното видение изчезна, потъна флагманският кораб, печеното, шампанското, парфюмираните бради изчезнаха и тя отново падна умираща в това мръсно легло, на края на света. Понечи да се надигне, сякаш искаше да избяга, да се спаси, но пак се повали назад и отново изписка тихо, жално:
— Не искам да умра… Не искам…
Зорбас се наведе над нея, докосна с мазолестото си ръчище горещото й чело, отлепи косите от лицето й, птичите му очи се наляха със сълзи.
— Мълчи, мълчи, душо моя — измърмори той, — аз съм тук, Зорбас, не се бой!
И ето че изведнаж видението отново се върна, като някаква огромна морскосиня пеперуда, и покри пак цялото легло. Сграбчи умиращата ръчището на Зорбас, протегна бавно ръка и обгърна наведения му врат; устните и помръднаха:
— Канаваро мой… Канаваренцето ми…
Костеният Христос се отърколи от възглавницата, падна на пода и се отлепи; някакъв мъжки глас се разнесе на двора:
— Абре, тури кокошката, ти казвам, водата завря.
Зорбас смъкна полека ръката на мадам Ортанс от врата си. Изправи се; беше бял като платно. Избърса с опакото на ръката очите си, от които течаха сълзи. Погледна болната, но не различи нищо; не виждаше. Избърса отново очите си и тогава видя, че повехналите й подути крака потреперват и устата й се сгърчиха. Тя потрепери един-два пъти, завивките се смъкнаха на пода и я разкриха — полугола, плувнала в пот, подпухнала, жълто-зелена. Нададе тънък, пронизителен писък, като кокошка, която колят; и сетне застина неподвижна, с широко отворени, ужасени, стъклени очи.
Папагалът скочи на долния етаж на клетката си, вкопчи се в решетката, погледна и видя как Зорбас протегна ръчището си над господарката му и полека, с безкрайна нежност, й затвори очите…
— Бързо, запретнете се, мари момичета, гибердяса вече! — изкрещяха оплаквачките и се спуснаха към леглото.
Нададоха проточен, остър писък, заклатиха горната част на тялото си напред-назад, свиха юмруци и захванаха да се бият по гърдите; и така, полека-лека, това печално монотонно люлеене ги замайваше слабо, просмукваха се от отровата на прастари болки, разчупваше се кората на сърцето, подемаше се, възлизаше оплакването: