Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
А нещастната му господарка стенеше, повехналите й пълни ръце ту повдигаха, ту отпускаха завивките, задушаваше се. Беше без мазила, подпухнала, миришеше на вкисната пот и на плът, която почва да се разкапва. Чехлите й, пробити, разкривени, се подаваха изпод кревата и сърцето на човека се свиваше, като ги гледаше; тези чехли го натъжаваха повече от самата им собственица.
Зорбас, седнал до възглавието на болната, гледаше чехлите и не можеше да откъсне очи от тях; стискаше зъби, за да сдържи сълзите си. Влязох вътре, застанах зад него, но той не ме усети.
Нещастната жена се мяташе, за да поеме въздух, задушаваше се. Зорбас грабна от един пирон на стената някаква шапка с изкуствени рози, за да й повее; бързо и несръчно се движеше ръката му, сякаш пред себе си имаше мокри дървени въглища и ги раздухваше, за да се разгорят.
Мадам Ортанс отвори изплашено очи; огледа се наоколо; светът се беше замъглил, не можеше да различи никого; нито дори Зорбас с розовата шапка.
Мрак се стелеше наоколо, сини валма дим се издигаха от земята и се преобразяваха, превръщаха се ту в хилещи се уста, ту в приближаващи се нозе с криви нокти, ту в черни криле.
Впи клетницата нокти в мръсната си възглавница, изцапана от сълзи, лиги и пот, и нададе силен вик:
— Не искам да умра! Не искам!
Но двете селски оплаквачки я бяха вече подушили и бяха довтасали; вмъкнаха се в стаята и се нагласиха на пода, опрели гръб на стената.
Папагалът с кръглите очи видя това, ядоса се, изпъна шия, извика: „Канав…“, ала Зорбас, раздразнен, протегна ръчището си към клетката и папагалът притихна.
И отново се разнесе задавеният, отчаян вик:
— Не искам да умра! Не искам!
Двама голобради, почернели от слънцето младежи надникнаха през вратата, изгледаха внимателно болната, кимнаха си, зарадвани, едни на друг и изчезнаха.
И неочаквано на двора се разнесе изплашено кудкудякане и пърхане на криле, сякаш някой гонеше кокошките, за да ги хване.
Първата оплаквачка, старата Маламатеня, се обърна към другарката си:
— Видя ли ги, стрино Леньо, видя ли ги? Бързат, гладниците им недни, да изколят още отсега кокошките, да ги излапат. Всички хаймани от селото са се насъбрали на двора и всеки миг ще се хвърлят на юруш!
Извърна се към леглото на умиращата.
— Умри, мари, по-скоро — измърмори тя с цялата си душа, — умри, мари, та да сварим и ние да си похапнем!
— Пък да ти кажа правото — рече стрина Леньо, като присви беззъбата си устица, — пък да ти кажа правото, кира Маламатеня, добре правят… Задигай, ако искаш да ядеш, и кради, ако искаш да имаш, ми заръчваше покойната ми майка. Да претупаме и ние на бърза ръка оплакването, та да сварим някое мезе, да задигнем някоя и друга макара, за бог да прости. Деца, кучета, санким, няма, кой тогава ще й изяде кокошките и зайците? Кой ще й изпие виното? Кой ще й наследи макарите, гребените, карамелите? Ех, какво да ти кажа, кира Маламатеня, господ да ми прости, ама ми иде ей тъй да се юрна и каквото докопам!…
— Чакай, мари безбожнице, не бързай! — рече кира Маламатеня и сграбчи другарката си за ръката. — Същото нещо, на, кълна ти се, ми се върти и на мен в главата, ама чакай да издъхне най-напред!
В това време клетата мадам Ортанс опипваше трескаво под възглавницата си, нещо търсеше. Беше измъкнала от сандъка си, още щом беше усетила опасността, едно разпятие от лъскава бяла кост и го беше пъхнала под възглавието си. От години вече го беше забравила сред скъсаните ризи и кадифените дрипи на дъното на сандъка си. Сякаш Христос беше някакво лекарство, което човек взема само когато заболее тежко; докато е жив и здрав и яде, и пие, и люби, не му трябва.
Тя напипа костения Христос и го притисна върху потъналите си в пот провиснали гърди.
— Кристосчето ми… Кристенцето ми… — шепнеше тя сластно и притискаше и целуваше последния си любовник.
Думите й, объркани, наполовина френски, наполовина гръцки, бяха изпълнени с нежност и страст. И папагалът чу това, усети промяната в тона на гласа, спомни си за някогашните бели нощи и скочи зарадван.
— Канаваро! Канаваро! — изкрещя той пресипнало, като петел, който вика слънцето.
Зорбас този път не се помръдна да му запуши устата. Гледаше с дълбока жал как жената плаче и целува разпънатия бог и как някаква неочаквана благост се разлива по изтощеното, изпито лице.
Вратата се отвори, старият Анагностис влезе на пръсти, като държеше шапката си в ръка; приближи се до болната, наведе се, направи няколко метана.
— Прости ми, мадама — каза й той, — прости ми и бог да ти прости и на теб. Ако някога съм изрекъл някоя по-тежка дума, хора сме, прости ми!