Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— Спиш ли, началство?
— Какво има, Зорбас?
— Сънувах сън. Странен сън; чака ни, струва ми се, път в скоро време. Слушай, та да се посмееш. Уж тук в залива стои някакъв голям параход, същински град. И свири за тръгване. А аз тичам уж от селото да сваря да го хвана; и нося и един папагал в ръка. Стигам, покатервам се на парахода, идва капитанът. „Билет!“ — вика ми той. „Колко струва?“ — питам аз и измъквам цял куп банкноти от джоба си. „Хиляда драхми!“ — „Бре, аман! Не може ли осемстотин?“ — му викам. „Не, хиляда!“ — „Имам само осемстотин, вземи ги!“ — „Хиляда! Нито стотинка по-долу! Иначе, хайде вън, бързо!“ Ядосах се тогава и аз: „Слушай, капитане — му викам, — за твое добро ти го казвам, вземи осемстотинте, които ти давам, иначе ще се събудя, серсемино, и ще загубиш и тях!“
Зорбас прихна да се смее:
— Брей, каква машина е човекът! Туряш й хляб, вино, риба, репички, и излизат въздишки, смях и сънища. Фабрика! Вътре в главата ни има, струва ми се, цял кинематограф, от ония, дето говорят.
Изведнъж Зорбас скочи от постелята си.
— Ама защо папагалът? — каза той разтревожен. — Какво означава това, че папагалът идва с мен? Ах! Май че…
Но не свари да довърши думата си — един вестоносец, нисък, червенокос, същински дявол, влезе запъхтян:
— За бога, вика горката мадама, да съобщим, каза, на лекаря да дойде, защото умирала, казва, умирала, горката, и върху вас щял да падне грехът за това.
Засрамих се; в объркването, което беше предизвикала в нас вдовицата, бяхме съвсем забравили нашата стара приятелка.
— Боли я, сиромашката — продължи в настроение червенокосият, — кашля, целият хан се тресе. Ех, бре, каква магарешка кашлица само! Бух! Бух! Селото се тресе!
— Не се смей! — извиках му аз. — Мълчи!
Грабнах лист хартия, написах няколко реда.
— Тичай, занеси това писъмце на доктора; няма да се върнеш тук, докато не го видиш, че яхва кобилата си, чу ли? Бягай!
Грабна писъмцето, напъха го в пояса си и пое по нагорнището.
Зорбас беше вече скочил на крака; облече се бързо, мълчаливо.
— Чакай, ще дойда с теб — казах му аз.
— Бързам, бързам… — отвърна той и пое към селото.
Скоро след това и аз се отправих нататък. Пуста беше градината на вдовицата; Мимитос седеше отпред, свит, плах, като бито куче. Беше отслабнал, очите му бяха хлътнали, горяха. Извърна се, забеляза ме, грабна един камък.
— Какво правиш тук, Мимитос? — запитах го аз и хвърлих трепетен поглед към градината.
Почувствувах около врата си две топли всемогъщи ръце… Ухание на лимонови цветчета и лаврово масло. Не говорехме нищо; виждах в здрача очите й, пламенни, изпълнени с трепет, съвсем черни; а зъбите й, изтъркани с орехов лист, блестяха, остри и снежнобели.
— Какво ме питаш? — изръмжа Мимитос. — Ай, върви си по работата!
— Искаш ли една цигара?
— Зарязах тютюна. Всички сте мръсници! Всички! Всички! Всички!
Той млъкна задъхан, сякаш търсеше думите си и не можеше да ги намери.
— Мръсници… подлеци… лъжци… Убийци!
И намерил сякаш думата, която търсеше, скочи на крака и запляска с ръце:
— Убийци! Убийци! Убийци! — викаше пронизително той и изведнъж почна да се смее.
Сърцето ми се сви.
— Прав си, Мимитос, прав си! — измърморих аз и се отдалечих с бързи крачки.
На влизане в селото видях стария Анагностис — наведен над тоягата си, гледаше внимателно две жълти пеперуди, които се гонеха над пролетната морава. Сега, когато беше остарял и не го измъчваха вече грижите за нивята, за жената, за децата, имаше време и наблюдаваше света. Видя сянката ми по земята, вдигна глава.
— Накъде рано-рано по живо, по здраво? — рече ми той.
Но като видя разтревоженото ми лице, без да дочака отговор, добави:
— Върви бързо, чедо; я я завариш, я не — жива… Ех, клетата!
Широкото многоотрудено легло, най-преданият й другар, беше преместено сред малката стаичка и я изпълваше цялата. Над нея стоеше надвесен довереният й таен съветник, със зеления си фрак, с жълтото си кепе, с кръглите си зли очи, умислен и разтревожен — папагалът. Гледаше как там долу господарката му лежеше и стенеше; и навеждаше рязко, извърната малко встрани, човекоподобната си глава, за да се ослуша…
Не, не, това не бяха толкова добре познатите му пламенни любовни степания, нежното гугукане на гълъбицата, гъделичкането, кикотенето… И тази пот, която се стичаше на ледени капки по лицето на господарката му, и, лененорусите, мръсни, несресани коси, полепнали по слепите й очи, и това тежко мятане ту насам, ту натам в леглото — за първи път виждаше всички тези неща папагалът и се тревожеше… Опита се да извика: „Канаваро! Канаваро!“, но свитото му гърло не издаде никакъв звук.