Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Смръзнах се; познах гласа.
Зорбас пристъпи още една крачка, вдигна тоягата и отново спря. Различавах добре, под звездната светлина, всяко негово движение.
От тръстиките изведнъж изскочи един висок мъжага.
— Кой е? — извика Зорбас, като издаде напред врат.
— Аз бре, Манолакас!
— Върви си по пътя, махай се!
— Защо ме посрами бре, Зорбас?
— Не съм те посрамил аз, Манолакас, върви си, ти казвам. Хала си ти, ала така пожела случаят, сляп е той, не го ли знаеш това?
— Случай-неслучай, сляп-несляп — рече Манолакас и скръцна със зъби, — аз искам да измия от себе си срама; още тази вечер. Имаш ли нож?
— Не — отвърна Зорбас, — само тояга.
— Върви да си вземеш ножа, тук ще те чакам. Върви!
Зорбас не се помръдваше.
— Страх ли те е? — изсъска подигравателно гласът на Манолакас. — Върви, ти казвам!
— За какво ми е бре, Манолакас, нож? — каза Зорбас, който беше почнал да се разгорещява. — За какво ми е, бре? Спомняш ли си, в черквата, ти, мисля, имаше нож, а аз нямах; но ми се струва, че се справих добре.
Манолакас изрева:
— И ми се смееш на туй отгоре, а? Паднал съм ти тази вечер на сгода, нали, защото съм въоръжен, а ти не си, и ми се подиграваш, а? Донеси си, мръсен македонец такъв, ножа, да премерим сили!
— Хвърли ножа си, а пък аз — тоягата, да премерим сили! — извика му в отговор Зорбас с треперещ от гняв глас. — Ела бре, мръсен критянин такъв!
Замахна Зорбас, хвърли тоягата, чух я, че падна сред тръстиките.
— Хвърли ножа! — разнесе се отново гласът на Зорбас.
На пръсти, съвсем тихо, аз се бях приближил; под звездната светлина успях да доловя блясъка на ножа, който полетя и падна също сред тръстиките.
Зорбас си плю в шепите.
— Хайде! — извика той и скочи, готов да връхлети.
Но преди двамата мъжаги да сварят да се счепкат, аз се втурнах помежду им.
— Чакайте! — извиках. — Ела тук, Манолакас! Ела и ти, Зорбас! Не ви ли е срам!
Двамата противници се приближиха с бавни крачки, хванах дясната ръка на всекиго.
— Подайте си ръка! Смели юнаци сте и двамата, помирете се!
— Той ме посрами… — каза Манолакас, като се помъчи да издърпа ръката си.
— Не можеш да бъдеш посрамен лесно ти, капитан Манолакас! — казах аз. — Цяло село познава храбростта ти; не гледай какво стана онзи ден в църквата; лош час беше тогава, станалото — станало, край! И освен това, не забравяй, че Зорбас е чужденец тук, македонец, и ще бъде голям срам за нас критяните да вдигнем ръка на един другоземец, дошъл в нашия край… Ела, подай ръка, това ще рече юнак, и ела да отидем в бараката да пием по едно вино, да изпечем един аршин суджук за мезе — та да закрепим, капитан Манолакас, помиряването!
Прихванах Манолакас през кръста, дръпнах го малко настрани:
— Стар човек е той — пошепнах му аз на ухото, — не ти приляга на теб, коскоджамити мъжага, да се залавяш с него!
Манолакас омекна.
— Тъй да бъде! — рече той. — За твой хатър!
Пристъпи една крачка към Зорбас, протегна тежкото си ръчище.
— Ела, куме Зорбас! — каза той. — Минало — заминало… Дай си ръката!
— Изяде ми ухото — каза Зорбас. — Халал да ти е! Ето ти ръката ми!
Стиснаха си ръцете, продължително, силно; стискаха си ръцете, все по-силно, гледаха се един друг и се настървяваха. Уплаших се, че пак ще се счепкат.
— Здраво стискаш — каза Зорбас. — Юнак си ти, Манолакас!
— И твоя милост здраво стискаш… Я стисни още, ако можеш!
— Стига вече! — извиках аз. — Да отидем да полеем приятелството си!
Застанах по средата — от дясната ми страна — Зорбас, от лявата — Манолакас; поехме обратно към нашия бряг.
— Добър ще бъде тази година берекетът… — казах аз, за да променя разговора. — Имахме обилни дъждове.
Но никой от двамата не поде думата ми; гърдите им бяха все още издути. Цялата ми надежда беше сега вече във виното; стигнахме бараката.
— Добре дошъл, капитан Манолакас, в бедния ни дом! — казах аз. — Зорбас, изпечи ни суджука и дай да се почерпим.
Манолакас седна пред бараката, на един камък. Зорбас запали купчинка съчки, изпече мезето, напълни догоре три чаши.
— За ваше здраве! — казах аз, като вдигнах пълната чаша. — За твое здраве, капитан Манолакас! За твое здраве, Зорбас! Чукнете се!
Чукнаха се, Манолакас изля няколко капки вино на земята.
— Така да ми изтече кръвта — произнесе той с тържествен тон, — така да ми изтече кръвта, ако вдигна още веднаж ръка на теб, Зорбас!
— Така да ми изтече и на мен кръвта — произнесе и Зорбас, като изля и той няколко капки на земята, — ако не съм и забравил вече ухото, което ти ми изяде, Манолакас!
XXIII
На разсъмване Зорбас седна на леглото си и ме събуди.