Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Плю, седна; нали беше ял и пил, набрал беше сили.
Навън, на двора, момците бяха вече извили хоро; дойде и изкусният свирач на лира Фануриос, преместиха настрана масата, газените тенекии, коритото, панера за прането, направиха място и почнаха да играят хоро.
Довтасаха и първенците, барба Анагностис с дългата си, извита като кука на края тояга и широката си бяла риза; Кондоманольос, трътлест и омазнен; учителят, с една дебела бакърена мастилница на пояса и зелена перодръжка, затъкната над ухото. Стария Маврандонис го нямаше; беше хванал балкана, бягаше от съд.
— Добре сме ви заварили, бре момчета! — рече барба Анагностис, като вдигна ръка. — Приятна веселба! Яжте и пийте, с божията благословия, ала не викайте; срамота е. Мъртвецът слуша; слуша бре, момчета!
Кондоманольос обясни:
— Дойдохме да опишем, санким, имота на покойната, да го раздадем на бедните в селото. Изядохте каквото изядохте, изпихте каквото изпихте, стига! Да не сте посмели да се юрнете и да го ударите на грабеж, нещастници, че видите ли? — каза той и размаха заканително тоягата си.
Зад тримата първенци се показаха десетина жени, рошави, боси, дрипави. Всяка от тях носеше или празен чувал под мишницата, или някой кош на гръб. Приближаваха се крадешком, стъпка по стъпка, мълчаливо.
Барба Анагностис се извърна, видя ги, кипна:
— Ей, циганки такива! — извика им той. — Назад! Какво? Юруш ли дойдохте да правите? Първо ще опишем всичко едно по едно на книга, а сетне ще ги раздадем както си му е редно, по право, на бедните. Назад, ви казвам, да не вдигна тоягата!
Учителят измъкна от пояса си продълговатата бакърена мастилница, разгъна един дебел лист хартия и се отправи към дюкянчето, за да почне оттам описа.
Но тъкмо в този миг се разнесе някакъв страшен шум — гърмяха газени тенекии, търкаляха се макари, блъскаха се и се разбиваха на парчета филджани. А от кухнята се носеше оглушително дрънкане на тенджери, чинии, вилици.
Спусна се старият Кондоманольос, като размахваше тоягата си. Но къде по-напред да свари! Старици, мъже, деца, излизаха тичешком през вратите, прескачаха през прозорците и оградите, тупваха от терасата и мъкнеха каквото им беше попаднало: тигани, тенджери, дюшеци, зайци… Някои пък бяха извадили от пантите им прозорците и вратите и ги носеха на гръб. Мимитос беше задигнал и той чехлите на покойницата, вързал ги беше с една връв и ги беше провесил на шията си — сякаш мадам Ортанс го беше яхнала през раменете и си отиваше и само чехлите й се виждаха…
Учителят свъси вежди, затъкна отново мастилницата в пояса си, сви неизписания лист хартия и без да каже дума, с голямо наскърбено достойнство, прекрачи прага и си отиде.
А горкият барба Анагностис викаше, умоляваше, размахваше тоягата си:
— Засрамете се, бре момчета, засрамете се, ами че мъртвецът слуша!
— Да отида ли да повикам попа? — рече Мимитос.
— Кой поп бре, серсемино? — извика Кондоманольос разярено. — Ами че тя, бре, беше от франгите, не си ли виждал как се кръстеше? С четири пръста, нечестивата! Хайде да я закопаем в земята, че да не засмърди и омърси селото!
— Започва вече да червясва, на, честен кръст! — каза Мимитос и се прекръсти.
Барба Анагностис поклати тясната си благородническа глава:
— Чудно ли ти се вижда бре, перко? Ами че човекът е пълен с червеи още от часа на раждането си, ала не ги виждаме; а те, щом видят, че почваме да смърдим, излизат от дупките си — бели, бели, като ония в сиренето!
Първите звезди се появиха и увиснаха високо във въздуха, трептящи като сребърни звънчета; цялата нощ звънна.
Зорбас откачи клетката с папагала над леглото на умрялата. Осиротялата птица беше притихнала изплашена в един ъгъл; гледаше, гледаше, не можеше да разбере; скри глава под крилото си и се сви.
Когато Зорбас откачи клетката му, папагалът скочи; понечи да заговори, но Зорбас протегна ръка:
— Мълчи — каза му той ласкаво, — мълчи… Ела с мен.
Наведе се Зорбас, загледа се в умрялата; гледа я дълго време, гърлото му се сви; понечи да се наведе да я целуне, но се въздържа:
— Хайде на добър час — прошепна той.
Взе клетката и излезе на двора. Забеляза ме, приближи се.
— Хайде да си вървим… — каза ми той тихо и ме хвана под ръка.
Изглеждаше спокоен, но устните му трепереха.
— Всички ще поемем по този път… — казах аз, за да го утеша.
— Хубаво утешение! — изсъска той саркастично. — Да си вървим!
— Чакай, Зорбас, сега ще я вдигнат; чакай да видим… Не може ли да издържиш?
— Ще издържа… — отвърна той задавено.