Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Днес трябва да внимаваме — каза Бинадас. — Ще разберат, че сме били тук и сме намерили светилището им.
— Но ние не го осквернихме — възрази Трул.
— Може би самото ни присъствие е достатъчно осквернение, братко.
Слънцето се бе издигнало над хоризонта, когато се събраха от другата страна на цепнатината, с натоварени и готови за път шейни. Небето бе ясно и вятър нямаше, но въздухът беше все така горчиво студен. Огнената слънчева топка бе придружена от две свои по-малки отражения, по-ярки и очертани от последния път, сякаш през току-що отминалата нощ светът бе завършил преображението си от онзи, който познаваха, в нещо странно и застрашително, враждебно на живота.
Терадас отново поведе. Освен пращенето на леда под краката им и съсъка на плазовете на шейните, обшити с кост от еленови рога, имаше и друго съскане, едновременно близко и далечно, сякаш самата тишина бе станала доловима, звук, за който Трул най-сетне разбра, че е от потока на собствената му кръв, втъкан в и около ритъма на дъха му и туптежа на сърцето му. Блясъкът гореше очите му. Всяко вдишване пронизваше дробовете му.
Тук нямаше място за Едур. „Крепостта на Лед. Вдъхваща страх на ледериите. Крадецът на живот… защо Ханан Мосаг ни изпрати тук?“
Терадас спря и се обърна.
— Вълчи следи. Звярът е толкова тежък, че е пробил снежната кора.
Стигнаха до него и спряха шейните.
Дирята пресичаше пътя им и водеше на запад. Стъпките бяха невероятно големи.
— Тези са на същество като онова, дето видяхме снощи в леда — рече Бинадас. — Какво ли е тръгнало да лови? Нищо не сме видели досега.
— Това не означава нищо, брате — изсумтя Феар. — Не сме тихи пътници с тези шейни.
— Все пак стадата оставят знак — отвърна Бинадас. — Трябваше да се натъкнем на нещо досега.
Продължиха напред.
Малко след пладне спряха да си починат. Ледената равнина се простираше безлика и плоска във всички посоки.
— Няма от какво да се боим тук — каза Рулад, седеше на едната шейна. — Няма да видим никого… и нищо, впрочем. Кажи ни, Феар, колко още ще вървим? Къде е този дар, който Ханан Мосаг иска да му намерим?
— Още един ден на север — отвърна Феар.
— Ако наистина е дар, кой ни го предлага? — попита Трул.
— Не знам.
Дълго време никой не проговори.
Трул гледаше снега и тревогата му се усилваше. Нещо злокобно бе надвиснало в стаения мразовит въздух. Самотата им изведнъж сякаш стана застрашителна — отсъствие, вещаещо неведома опасност. Но той все пак беше с братята си. С воини на хирот. „Така.“
„Защо тогава този дар вони на смърт?“
Нова нощ. Вдигнаха шатрите, сготвиха и ядоха, после разпределиха смените. Първата беше на Трул. Той обикаляше в непрестанен кръг около бивака, с копието в ръка, за да не заспи. Храната в стомаха го правеше сънен, а празнотата на ледените пустини сякаш излъчваше сила, затъпяваща резеца на сетивата. Небето бе оживяло със странни променливи цветове, които се усилваха и погасваха в несвързани шарки. Беше виждал такива неща и преди, в най-дълбоките зими в земите на хирот, но никога толкова ярки. Освен това тези пееха странна съскаща песен, като от натрошено стъкло под нозете му.
Когато дойде време, събуди Терадас. Воинът изпълзя от шатрата, изправи се, придърпа плътно тежкото си кожено наметало и извади меча си. Погледна навъсено оживялото нощно небе, но не каза нищо.
Трул пропълзя в шатрата. Въздухът беше влажен. Ледът бе стегнал платнените стени, нашарил карти на непознати светове по изпънатата промазана с восък тъкан. Отвън се чуваха тежките стъпки на Терадас — и той обикаляше в кръг. Трул се унесе.
Сънищата му бяха несвързани. Видя Майен, гола в гората и възседнала някакъв мъж, после взе да се гърчи с жадна лъст. Той залиташе между клони и корени, мъчеше се да види лицето на мъжа, да разбере кой е… но вместо това се изгуби, гората стана неразгадаема, неразпознаваема, чувство, каквото не бе изпитвал никога, и то го изпълни с ужас. Беше се смъкнал разтреперан на колене върху мокрия льос и чуваше някъде отвъд виковете й на наслада, зверски и ритмични.
И в него се надигна страст. Не за Майен, а за това, което тя бе открила в дивото си освобождение, свело се до един миг, до настояще, без безсмислено бъдеще и минало. Миг, равнодушен към последствията. Жаждата му се превърна в болка, впила се в гърдите му като счупен връх на кама и режеща с всеки нов хриплив дъх, и в съня си той извика, сякаш за да отвърне на гласа на Майен, и чу разбиращия й смях. Смях, който го приканваше да влезе в нейния свят.