Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Има пътека — каза Терадас. — И място на сбор. Не сме първите, които са слезли тук.
Дълго никой не проговори. После Феар кимна и попита:
— Колко пресни са тези следи, Терадас?
— От дни.
— Бинадас и Трул, идете с Терадас до това място на сбор. Аз ще остана тук с Некръвните.
Тясната пътека започваше на двайсетина крачки навътре в цепнатината и се виеше между грубите кристални колони от сол. Вода капеше от разтопения таван като дъжд. Терадас ги отведе още трийсет крачки напред, където пътеката свършваше в огромно куполесто пространство.
Горе-долу по средата на купола имаше нисък безформен каменен олтар. Около него бяха струпани жертвени дарове — най-вече раковини, но сред тях лъщеше и странно късче резбована кост. Но Трул му отдели само миг, защото погледът му бе привлечен от отсрещната стена.
Беше стръмна, ледена, с ширина над сто разтега и се издигаше наклонена и извита навътре. Стена, в която бяха уловени безброй зверове, замръзнали в паническия си бяг. Рога стърчаха от леда и глави и рамене — все още твърди и вледенени — и предни крака, вдигнати или изпънати напред. Помътнели очи, отразяващи смътно синкавозелената светлина. Още по-навътре се виждаха замъглените фигури на стотици и стотици други животни.
Смаян, Трул мина покрай олтара. Почти очакваше всеки миг връхлитащите зверове да се раздвижат и да ги прегазят с безбройните си копита.
Видя струпани под стената тела — зверовете, нападали от отдръпващия се лед, се бяха разтопили, някои се бяха разпаднали на гъсти лепкави локви.
От гниещата плът се вдигнаха облаци черни мушици, изпълнени сякаш с решимост да бранят пира си. Той спря и замаха с ръце и те се пръснаха. Животните — елени — бяха тичали по сняг, твърд сняг, дълбок до коляно над морското дъно. Виждаше се паника в очите им — и замъглени, на една ръка дълбочина в леда, се виждаха главата и раменете на огромен вълк със сребриста козина и кехлибарени очи: тичаше редом до един елен от стадото, рамо до рамо. Вълчата глава беше вдигната, с разтворени челюсти до врата на жертвата. Зъби, дълги колкото палеца на Трул, лъщяха в зейналата паст.
Природна драма. Живот, безгрижен към катаклизма, връхлетял го отзад — или отгоре. Жестоката ръка на бог, безразличен като самите животни.
Бинадас застана до него и каза:
— Това е породено от лабиринт.
Трул само кимна. Магия. Нищо друго не можеше да го обясни.
— Бог.
— Може би. Но не е задължително, братко. Някои сили трябва само да се отприщят. След това идва естествената инерция.
— Крепостта на Лед — промълви Трул. — Както го описват ледериите във вярата си.
— Ръката на Пазача — отвърна Бинадас. — Чакал е войната да свърши, преди да излезе и да отприщи силата си.
Трул се смяташе за един от най-вещите сред воините Едур в древните легенди на народа им. Но щом думите на Бинадас отекнаха в главата му, се почувства ужасно невеж.
— Къде са отишли? — попита той. — Тези древни сили. Защо живеем все едно… все едно че сме сами?
Брат му сви рамене. Не му се искаше да наруши сдържаността си, разсъдливото си мълчание.
— Оставаме сами — най-сетне отвърна той, — за да опазим светостта на миналото си.
Трул се замисли над това. Погледът му бавно обходи картината пред тях, този тъмен, затаен живот, не успял да надбяга ориста си.
— Драгоценните ни истини са уязвими.
— На предизвикателства. Да.
— А солта дъвче леда под нас, докато светът ни не стане опасно тънък под нозете ни.
— Докато онова, което е замръзнало… не се разтопи.
Трул пристъпи още крачка напред срещу един от връхлитащите елени.
— Това, което се разтапя, на свой ред рухва на земята. И гние, Бинадас. Миналото е покрито с мухи.
Брат му се върна при олтара и каза:
— Онези, които коленичат пред това светилище, са били тук само преди няколко дни.
— Несъмнено има и други пътеки към този долен свят.
Трул се обърна към Терадас — чак сега си спомни, че е с тях. Воинът стоеше на прага, дъхът му излизаше във въздуха на гъста пара.
— Трябва да се връщаме при другите — рече Бинадас. — Утре ни чака дълъг път.
Нощта отмина, влажна и студена, с неспирния шепот на разтопената вода. Едурите се редуваха на пост, загърнати в кожи и стиснали оръжията си. Ала нямаше какво да се види в смътната, едва прозирна светлина. Лед, вода и камък. Смърт, алчно движение и кости. Сляп триумвират, властващ над един мразовит свят.
Малко преди разсъмване хапнаха, а после Рулад се закатери по въжетата — разчиташе на клиновете, забити в леда високо горе, на две трети от пътя, където цепнатината се стесняваше достатъчно, за да може да се прехвърли на северната стена. После започна да набива нови клинове в леда. Ледени късове заваляха върху чакащите долу, после до ушите им стигна далечният му вик. Мидик също се изкатери, а Трул и Феар вързаха торбите с храна, за да ги изтегли. След това вързаха и шейните.