Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Ледериите говореха за Крепостите — странния пантеон на стихии, и сред тях беше Крепостта на Лед. Все едно че зимата бе породена от чародейство. Все едно че ледът и снегът бяха инструменти на преднамерено опустошение. Подобна представа съществуваше и в легендите на Едур. За леда, който пълзи, за да отнеме земята, напоена с кръвта на Тайст, жестоката кражба на извоювани с неимоверни усилия територии, извършена като акт на отмъщение, навярно смразяващо разцъфване на някое проклятие, изречено с последен дъх, в последно предизвикателство.
Тъй че чувството — доколкото такова съществуваше — бе за древна вражда. Ледът беше крадец — на живот, на земя, на достойно извоювана награда. Свързан със смърт и с кръв вечен затвор. Заради всичко това можеше да спечели само омраза.
Движеха се бавно, но без да спират, през хаотични полета начупени, стърчащи ледени късове, които в далечината изглеждаха просто бели, ала отблизо се оказваше, че са в безброй оттенъци на зелено, синьо и кафяво. Прекосяваха равнини от изваян от вятъра здраво отъпкан сняг, струпан на дюни, гладки като пясък. През странни, запушени с лед хлътнатини, където незрими сили бяха изтласкали едната страна срещу другата на кръстати пътеки — все едно че плътният свят отдолу се е блъскал в обезумяло бягство.
Някъде късно следобед ги спря приглушеният вик на Терадас. Трул, който вървеше с очи, забити в земята, вдигна глава и видя, че Терадас е застанал пред нещо и им сочи напред с увитата си в кожа ръка. След няколко мига стигнаха до него.
Пред пътя им се изпъваше дълбока пукнатина — поне петнайсет разтега широка. Стръмните ледени стени се спускаха надолу в тъмното, а от дълбините й се издигаше странна миризма.
— Сол — каза Бинадас, щом смъкна покривалото от лицето си. — Приливни езера.
Рулад и Мидик спряха от двете им страни.
— Като че ли стига чак до хоризонта — изсумтя Рулад.
— Разломът изглежда скорошен — отбеляза Бинадас и се наведе над ръба. — Ледът като че ли се топи.
— Навярно лятото е успяло да спечели малка победа в тази пустош — каза Феар. — Подминахме запушени цепнатини, които може да са белези от такива рани в миналото.
— Как ще минем? — попита Мидик.
— Мога да привлека сенки отдолу — каза Бинадас, но после поклати глава. — Но ми призлява от тази мисъл. Ако вътре има духове, те ще са неподвластни. Тук има пластове от магия, втъкана в снега и леда, а тя не обича Емурлан.
— Вадете въжетата — каза Феар.
— Скоро ще се стъмни.
— Ако се наложи, ще си вдигнем бивака долу.
Трул го погледна накриво.
— А ако се затвори, докато сме долу?
— Не мисля, че е възможно — отвърна Феар. — Освен това тази нощ ще останем невидими, нали ще сме скрити в дълбините. Ако в тази земя наистина има зверове — макар че досега не видяхме следи, — бих предпочел да ги избягваме.
Мокри камъчета застъргаха под мокасините на Трул и той пусна въжето. Огледа се изненадан от смътното зелено сияние, обгърнало всичко. Наистина бяха на морско дъно. Сол беше прояла леда по ръбовете и бе изваяла огромни кухини, пълни с лъскави колони. Въздухът беше студен и смрадлив.
Мидик и Рулад вече бяха извадили дърва от багажа и палеха огъня. Бинадас и Феар товареха отново шейните, та торбите с храна да не лежат на мократа земя, а Терадас беше тръгнал да огледа ледените пещери.
Трул отиде до едно от плитките езерца и приклекна на брега. Солената вода гъмжеше от малки сиви скариди. Край водата пъплеха рачета.
— Ледът умира — каза Феар зад него.
Трул се изправи, обърна се и погледна брат си в очите.
— Защо казваш това?
— Солта дъвче плътта му. Смятам, че сме в най-ниската част на древното морско дъно. Където се е събрала последната вода, а после бавно се е изпарила. Тези солни стълбове са всичко, което е останало. Ако целият басейн беше като тук, ледената кора щеше да се е сринала…
— Навярно става точно това — подхвърли Бинадас. — На цикли, през хиляди години. Рухва, после солта отново започва да си върши работата.
Трул се взря в сумрака.
— Не мога да повярвам, че тези стълбове крепят целия този лед. Трябва да има цикли на рухване, както каза Бинадас. — Очите му доловиха движение и след миг от тъмното се появи Терадас. Беше извадил меча си.