Среднощни приливи

Изглеждаше безжизнена, но арапаите им бяха разправяли за нощни ловци — странни, облечени в животински кожи убийци, които боравели с нащърбени мечове от черно желязо. Взимали за трофеи части от телата на жертвите си и оставяли по пътя си трупове без ръце, крака и глави. Никого не отвеждали в плен и никога не оставяли на място телата на падналите.

Все пак обикновено нападали самотни ловци, най-много по двама. По-внушителни групи не закачали. Арапаите ги наричаха „Джхек“, което приблизително означаваше „двукраки вълци“.

— Гледат ни — заяви с дълбокия си глух глас Терадас.

Феар Сенгар сви рамене.

— Леденият пущинак не е толкова безжизнен, колкото изглежда. Зайци, лисици, земни бухали, бели вълци, мечки, аранаги…

— Арапаите разправяха за грамадни зверове — прекъсна го Рулад. — С кафява козина и бивни — видяхме вече бивни.

— Стари обаче, Рулад — отвърна Феар. — Намерени в леда. Тези зверове сигурно вече ги няма.

— Арапаите разправят друго.

— Живеят в страх от ледените пустини, Рулад — изсумтя Терадас. — Затова са ги запълнили с кошмарни зверове и демони. Е, ще видим, каквото ще видим. Починахте ли си вече? Губим дневна светлина.

— Да — рече Феар и се надигна. — Трябва да тръгваме.

Рулад и Мидик Бун поеха фланговете. И двамата бяха загърнати в мечешки кожи, черни и със сребристи яки. Ръцете им, в обшити с козина ръкавици — все дарове от арапаите — стискаха дългите копия, които използваха за тояги и с които при всяка стъпка мушкаха отъпкания сняг. Терадас крачеше на петнайсет крачки напред, а Трул, Феар и Бинадас държаха ядрото на групата и теглеха двете шейни, натоварени с пълните с продукти торби.

Бяха им казали, че по-навътре в пустошта под леда имало вода, солени останки от някогашно вътрешно море, и кухини, скрити под тънкия като кожа снежен покров. Коварен беше теренът под нозете им и се налагаше да вървят бавно.

Вятърът напираше, хапеше злобно и ги принуждаваше да крачат приведени срещу мразовитите му пориви.

Въпреки кожите, с които се беше увил, Трул бе стъписан от този внезапен студ, тази сляпа и безразлична, но алчна стихия. Спираше дъха му със смътния мирис на смърт.

Бяха увили лицата си с вълнени парцали, като бяха оставили съвсем тънки пролуки за очите. Не говореха — крачеха в пълна тишина. Скърцането на кожените им мокасини се чуваше приглушено и далечно.

Тук слънчевата топлина и смяната на сезона не можеха да спечелят войната. Сняг и лед се издигаха над вятъра, гавреха се със самото слънце с двойните му огледални отражения и Трул подозираше, че вятърът се носи ниско над земята, а високо горе ледените кристали висят неподвижно, безразлични към отминаващите сезони и години.

Вдигна глава и се взря нагоре, зачуден дали този лъскав, почти матов покров над главите им не таи замръзнали спомени от миналото, образи, пленени във всеки кристал, дали не свидетелства за всичко, което е ставало долу. Гъмжило от съдби, стигащи навярно чак до времето, когато тук е имало море на мястото на леда. Дали преди всички тези хиляди години водите му са порели неведоми същества в загадъчните си, издълбани от дървесни стволове лодки? И дали един ден са се превърнали в тези Джхек?