Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
— Махайте се… и двамата… веднага… махайте се…
Лимузен стоеше неподвижно в своя ъгъл, прилепнал о стената, твърде объркан, за да може да схване какво се бе случило, и твърде уплашен, за да може да помръдне дори пръста си. Анриета чакаше подобно на звяр, който се готви да скочи, опряла юмруци на малката кръгла масичка, издала напред глава, с разкопчан корсаж и разголена гръд.
Паран поде с по-силен глас:
— Махайте се веднага… махайте се…
Като видя, че първата му ярост поутихна, жена му доби смелост, поизправи се, пристъпи две крачки към него и почти нагло му каза:
— Полудял ли си?… Какво те е прихванало?… Защо е това неокачествимо държане?…
Той се извърна към нея с вдигнат юмрук, готов да я удари, и заекна:
— О… о… това е прекалено… прекалено… аз… аз… аз… чух всичко, всичко… всичко… Разбираш ли?… Всичко… клетнице… никаквице… Вие сте двама мерзавци… Махайте се… и двамата… веднага… иначе ще ви убия… Махайте се…
Тя разбра, че всичко е свършено, че той знаеше вече, че не можеше да се прави на невинна и че трябва да отстъпи. Цялата й наглост се бе възвърнала и омразата й към този човек, достигнала сега до своя предел, я подтикваше към дързост, пораждаше у нея някаква нужда да бъде предизвикателна, смела.
Тя каза с ясен глас:
— Елате, Лимузен. Щом като ме пъдят, ще дойда при вас.
Но Лимузен не мърдаше. Паран, обзет отново от гняв, започна да вика:
— Махайте се де… махайте се… мерзавци… или… или…
Той грабна един стол и го завъртя над главата си.
Тогава Анриета прекоси бързо салона, улови любовника си за ръка, отдръпна го от стената, до която той стоеше като прикован, и го повлече към вратата, като повтаряше:
— Хайде, елате, приятелю, елате… Виждате, че този човек е полудял… елате…
В момента, когато се готвеше да излезе, тя се извърна към мъжа си, търсейки да стори нещо, да измисли нещо, за да го засегне право в сърцето, напущайки тази къща. И изведнъж й хрумна една мисъл — една отровна, смъртоносна мисъл, в която се бе събрало цялото женско коварство.
И тя каза решително:
— Искам да взема детето си.
Паран, изумен, изломоти:
— Твоето… твоето… дете ли? Осмеляваш се да говориш за детето си! Осмеляваш се… осмеляваш се да искаш детето си… след… след… О-о-о! Това е прекалено… Как се осмеляваш!… Махай се оттук, уличнице! Махай се!
Тя се приближи към него полуусмихната, почувствувала се вече полуотмъстена, и като го гледаше предизвикателно право в очите, каза:
— Искам детето си… ти нямаш право да го задържиш, защото не е твое… чуваш ли? Чуваш ли добре?… Не е твое… То е от Лимузен.
Паран, слисан, извика:
— Лъжеш… лъжеш… мерзавке!
Но тя поде:
— Глупак. Всички освен теб го знаят. Казвам ти, че Лимузен е баща му. Достатъчно е да го погледнеш, за да се увериш…
Паран отстъпваше пред нея, като се олюляваше. После се извърна рязко, грабна една свещ и се втурна в съседната стая.
Той се върна почти веднага, носейки на ръце малкия Жорж, увит в завивката си. Детето плачеше, изплашено от внезапното събуждане. Паран го хвърли в ръцете на жена си, без да прибави дума, и я изблъска грубо навън на стълбището, където благоразумно чакаше Лимузен.
След това затвори вратата, превъртя два пъти ключа и бутна резето. Едва влязъл в салона, той се строполи на пода.
II
Паран заживя сам, съвсем сам. Необичайното ново съществуване отвличаше през първите седмици след раздялата мислите му от случилото се. Той заживя отново като ерген, възвърна се към стария си навик на скитане из улиците и започна да се храни в ресторант както някога. Понеже искаше да избегне всякакъв скандал, отпусна на жена си чрез нотариуса една месечна сума. Но постепенно споменът за детето започна все по-често да се възвръща в паметта му. Много пъти, когато стоеше сам у дома си вечер, струваше му се внезапно, че чува Жорж да вика „татко“. Сърцето му забиваше бързо и той се спускаше да отвори външната врата, за да види дали малкият не се бе върнал. Да, може би той щеше да се върне, както се връщат кучетата и гълъбите. Защо детето да има по-слаб инстинкт от животните?
След като се уверяваше, че е сгрешил, той се връщаше, сядаше отново в креслото си и мислеше за малкия. Мислеше за него по цели часове, по цели дни. Не изпитваше само душевна мъка, но много по-силна, дори чисто физическа болка — някаква чувствена, нервна потребност да целува детето, да го държи, да го върти, да го слага на коленете си, да го подхвърля с ръце нагоре към тавана. Терзаеха го изгарящите спомени на отминалите ласки. Чувствуваше как малките ръчички стискаха шията му, как малката устица го целуваше по брадата, а късата косица гъделичкаше бузата му. Копнежът по тези изчезнали мили ласки, по меката, топла и нежна кожа, по която се плъзгаха устните му, го подлудяваше като страстта към любима жена, избягала с друг мъж.