Аз съм номер четири

— Добре ли си? — пита той.

Кимвам:

— Откъде дойде така?

— Проследих ги с пикапа на баща ми, когато минаха покрай нас. Спрях преди петнайсет минути и ме налазиха онези, които вече бяха дошли тук. Затова се разкарах, паркирах в полето на километър и половина оттук и дойдох през гората.

Вторият чифт фарове, които видяхме от прозореца на училището, са били на пикапа на Сам. Отварям уста, за да отговоря, но светкавица разтърсва небето. Започва нова буря и през мен преминава вълна от облекчение, защото Шест все още е жива. Светкавица прорязва небосклона, от всички страни се спускат облаци и се натрупват в огромен масив. Пада още по-голям мрак, последван от толкова силен дъжд, че се налага да присвивам очи, за да различа Сам на метър от мен. Училището е унищожено. Тогава една огромна светкавица удря, за части от секундата всичко се озарява и аз виждам, че звярът е бил уцелен. Следва предсмъртен рев.

— Трябва да стигна до училището! — изкрещявам. — Марк и Сара са някъде вътре.

— Ако ти отиваш, и аз отивам — изкрещява той в отговор през грохота на бурята.

Не сме направили и пет крачки, когато вятърът ни пресреща с вой, блъска ни назад, а тропически дъжд жили лицата ни. Мокри сме до кости, треперим и ни е студено. Но щом треперя, значи със сигурност съм жив. Сам пада на коляно, после ляга по корем, за да не го отнесе вятърът. Аз правя същото. Поглеждам с присвити очи към облаците — тежки, мрачни, зловещи, завихрят се в малки концентрични кръгове и в центъра — центъра, който с всички сили се опитвам да достигна — се оформя лице.

Лицето е старо, набраздено от бръчки, брадато, спокойно на вид, сякаш спи. Лице, което изглежда по-древно от самата Земя. Облаците започват да се снижават, бавно приближават повърхността и поглъщат всичко. Светът потъва в толкова дълбок и непроницаем мрак, че е трудно да си представиш, че някъде все още съществува слънце. Отново рев — рев на гняв и обреченост. Опитвам се да се изправя, но бързо съм повален отново, вятърът е прекалено силен. Лицето. Оживява. Пробужда се. Очите се отварят, лицето се изкривява в гримаса. Това дело на Шест ли е? Лицето се превръща в самата ярост, в образа на отмъщението. Стрелва се надолу. Изглежда, всичко е в баланса. И тогава устата се отваря, гладна, устните й се извиват и се показват зъби, а очите му се стесняват, издавайки това, което може да се опише единствено като чиста злоба. Абсолютна и безусловна ярост.

И тогава лицето докосва земята и тя се разтърсва от свръхзвуков взрив, експлозия, която се разпростира извън училището, всичко се озарява в червено, оранжево и жълто. Политам назад. Дърветата се трошат на две. Земята тътне. Приземявам се с тъп удар, отгоре ми падат клони и кал. Ушите ми бучат както никога досега. Взривът беше толкова силен, че трябва да се е чул на осемдесет километра оттук. В този момент дъждът спира и всичко замлъква.