Аз съм номер четири
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: the lorien legacies #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-846-2
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Аз съм номер четири». Краткое содержание книги:
Използвам всяка останала ми частица сила, за да се пресегна и да хвана камата, която е паднала в краката ми. Затъквам я в колана на дънките си и тръгвам да драпам, за да се отдалеча от звяра. Усещам го — надвиснал над мен, усещам дъха му на тила си. Миризмата на смърт и гнило месо. Стигам до малко сечище. Очаквам гневът на звяра да се стовари всеки момент, очаквам зъбите и ноктите му да ме разкъсат на парченца. Издърпвам се напред с последни сили и се облягам на един дъб.
Звярът стои в самия център на сечището, на десет метра от мен. Чак сега успявам да го огледам подробно. Фигура със застрашителни размери, неясна в мрака и студа на нощта. По-висока и по-грамадна от тази на звяра в училище, поне дванадесет метра; стои изправен на два задни крака. Дебела, сива кожа, изопната над плочките от издути мускули. Няма врат, главата му е наклонена така, че долната му челюст се издава по-напред от горната. Едип ред зъби, сочещи към небето, още един ред, който сочи в обратната посока, и от тях капе кръв и слюнка. Дълги, масивни лапи висят на около половин метър от земята дори когато звярът стои изправен, от което той изглежда сякаш е постоянно приведен напред. Жълти очи. Кръгли дискове от двете страни на главата му, които пулсират в такт с ритъма на сърцето му единственото, което го издава, че въобще има сърце.
Навежда се напред и слага лявата си лапа на земята, която завършва с набити, къси пръсти и нокти на граблива птица, предназначени да разкъсат всичко, което докоснат. Пронизителен рев, който би ме тласнал назад, ако не се бях подпрял на дървото. Устата му се отваря и се виждат още поне петдесет зъба, всеки от тях точно толкова остър, колкото и останалите. Свободната му лапа отскача и прекършва на две всяко дърво, което удари — десет, петнадесет от тях.
Няма накъде да бягам. Няма защо да се бия. Кръвта от прободната рана се стича по гърба ми; и ръцете, и краката ми треперят. Камата все още е в колана на дънките ми, но какъв е смисълът да я изваждам? Каква вяра можеш да имаш в десетсантиметрово острие срещу петнадесетметров звяр? Би я усетил като трънче. Само ще го ядоса повече. Единствената ми надежда е да умра от загуба на кръв, преди да бъда убит и изяден.
Затварям очи и приемам смъртта. Светлините ми са загасени. Не искам да виждам какво ще се случи. Чувам движение зад себе си. Отварям очи. Сигурно някой от могадорианците пристъпва напред, за да погледне по-отблизо, мисля си аз отначало, но веднага разбирам, че греша. Има нещо познато в подтичващата походка, нещо, което разпознавам по звука на дишането. И тогава той влиза в сечището.
Бърни Косар.
Усмихвам се, но усмивката ми бързо увяхва. Ако аз съм обречен, няма смисъл и той да умира с мен. Не, Бърни Косар. Не трябва да си тук. Трябва да се махнеш и трябва да си по-бърз от вятъра, да идеш колкото е възможно по-надалече. Представи си, че току-що си привършил със сутрешната си разходка до училище и че е време да се връщаш у дома.
Той ме гледа, докато идва към мен. Аз съм тук, сякаш ми казва. Аз съм тук и ще остана с теб.
— Не — произнасям на глас.
Той спира на такова разстояние, колкото да ми близне ръката, за да ми вдъхне кураж. Поглежда нагоре към мен с големите си кафяви очи. Махай се, Джон, чувам в главата си. Пълзи, ако трябва, пълзи, но се махни оттук веднага. Загубата на кръв ме кара да халюцинирам. Бърни, изглежда, комуникира с мен. Тук ли е въобще Бърни Косар, или и това си измислям?
Той стои пред мен, сякаш ме пази. Започва да ръмжи, отначало тихо, но после ръмженето става точно толкова яростно, колкото рева на чудовището. Звярът фиксира Бърни Косар. Втренчва се в него. Козината по средата на гърба на Бърни Косар е изправена, кафявите му уши са наострени. Неговата вярност, смелостта му почти ме карат да се разплача. Той е сто пъти по-дребен, но все пак се изправя срещу него, заричайки се да се бие. Един бърз удар на звяра и всичко свършва.
Пресягам се към Бърни Косар. Ще ми се да можех да се изправя, да го взема и да се махнем. Ръмженето му е толкова бясно, че цялото му тяло се тресе, по него минават тръпки.
И тогава нещо се случва.
Бърни Косар започва да расте.
Глава 32
След всичко случило се чак сега разбирам. Сутрешното ни тичане, при което аз бягах твърде бързо за него. Той изчезваше в гората и пет секунди по-късно се появяваше пред мен. Шест се опита да ми каже. Шест го погледна само веднъж и разбра веднага. Когато сме тичали, Бърни Косар е отивал в гората, за да се превърне в птица. Начинът, по който се изстрелваше навън всяка сутрин с нос в земята, патрулирайки из двора. Пазел е мен и Анри. Търсел е следи от могадорианците. Геконът във Флорида. Геконът, който ме гледаше от стената, докато закусвах. Колко време е бил с нас? Химерите, тези, с които видях, че натоварват ракетата — те стигнаха ли все пак до Земята?