Аз съм номер четири

Покрай мен профучава кама, червена мълния, която прелита на няколко сантиметра от лицето ми. Забива се в ствола на близко дърво и то лумва в пламъци. Отново рев. Звярът не изостава. Кой от двама ни е по-издръжлив? Влизам в стадиона, тичам право през петдесетярдовата линия и минавам през сектора на гостуващия отбор. Още един нож изсвистява край мен, този път син. Гората е близо и когато най-накрая дотичвам до нея, по лицето ми плъзва усмивка. Отведох го надалече от останалите. Ако всички други са в безопасност, значи съм си свършил работата. В момента, в който опиянението от победата бликва в мен, третата кама ме уцелва.

Изкрещявам, падам по лице в калта. Чувствам камата между плещите си. Болката е толкова остра, че ме парализира. Пресягам се, за да я измъкна, но тя е прекалено високо. Усещам я, сякаш се движи, проправя си път навътре, а болката се разпръсва, сякаш съм отровен. По корем, в агония. Не мога да я изкарам с телекинеза, силите ми някак ме предават. Започвам да се влача напред. Един от воините — или може би е разузнавач; не мога да определя какво е — слага крак на гърба ми, посяга надолу и издърпва камата. Изпъшквам. Ножа го няма, но болката остава. Маха си крака от мен, но мога да усетя присъствието му и се обръщам с мъка по гръб, за да застана с лице към него.

Още един воин, извисява се над мен и се усмихва с омраза. Изглежда по същия начин като предишния, има същия меч. Камата, която беше в гърба ми, се извива в хватката му. Това почувствах и аз — въртящото се острие в плътта ми. Вдигам ръка към воина, за да го преместя, но знам, че е напразно. Не мога да се концентрирам, всичко ми е мъгляво. Той вдига меча си във въздуха. Острието надушва смърт, засиява на фона на нощното небе. Свършено е с мен, мисля си. Няма какво да направя. Поглеждам го в очите. Десет години бягство, а така лесно приключва всичко, толкова тихо. Но зад него се прокрадва нещо друго. Нещо далеч по-заплашително от милион воини с милион мечове. С огромни зъби, които светят в бяло, в уста, прекалено малка, за да ги побере. Звярът със злите си очи се надвесва над нас.

В шока си поемам рязко въздух, който засяда в гърлото ми, а очите ми се разчекват от ужас. Ще очисти и двама ни, мисля си. Воинът не знае какво има зад него. Той се напряга и гримасничи срещу мен, след което понечва да ме разсече с меча на две. Но е твърде бавен и звярът го напада пръв, челюстите му се затръшват като капан за мечки. Те летят една към друга, докато зъбите му не се срещат, прерязват тялото му точно под бедрата и от него не остава нищо друго освен два преполовени крака. Звярът го сдъвква на два пъти и преглъща. Крайниците на воина падат глухо на земята — единият надясно, другият — наляво, и бързо се раздробяват.