Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
— Не съм специалист по официалните рокли. Мисля, че гаджето на Кармайн трябва да ги види и да ни каже — каза Патрик и намигна.
Кармайн се изчерви. Значи си личи? И какво от това? Това е свободна страна. Но да се надяваме, че няма да разчитаме на показанията на Дездемона, за да спипаме тези кучи синове. Един юрист би ми казал, че Дездемона е най-сериозната грешка, която съм допуснал в разследването, но дълбоко в себе си знам, че тя не е замесена, въпреки опита да бъде убита. Любовта не може да ме накара да изгубя инстинктите си. Боже, колко я обичам! В мига, в който се появи на балкона ми, разбрах, че животът й значи повече за мен, отколкото моя собствен. Тя е светлината на целия ми живот.
— Някакви успехи в проследяването на произхода на розовата рокля, Кармайн? — попита Дани Марсиано.
— Не, никакви. Накарах да проверят всички магазини в щата, които продават детски дрехи, но официална рокля за над сто долара изглежда прекалено скъпа за местните вкусове. А това е странно, като се има предвид, че в Кънетикът са едни от най-богатите региони на страната.
— Богатите майки на малките момиченца прекарват времето си, като разхождат кадилаците си от един търговски център до друг — каза Силвестри. — Те ходят до „Филенс“ в Бостън, за бога! И до Манхатън.
— Разбрах — Кармайн широко се усмихна. — Проверяваме „Жълтите страници“ от Вашингтон до Мейн. Кой иска палачинки с бекон и сироп?
Поне отново започна да се храни, помисли си Патрик, когато кимна одобрително на предложението му. Бог знае какво намира в тази англичанка, но поне не е като бившата му жена. Не се влюбил пак в хубавица, макар че колкото повече я гледам, толкова по-малко непривлекателна ми се струва. Едно е сигурно — има мозък и може да го използва. Това би заинтригувало мъж като Кармайн.
— О, Адисън отиде в „Хъг“ — изчурулика Робин Форбс на Кармайн, когато той пристигна у тях.
— Звучите ми щастлива.
— Лейтенант, от три години живея в ад — каза тя и подскочи пъргаво. — След като получи инфаркт, Адисън реши, че живее подарен му живот. Толкова се страхуваше! Бягаше, не ядеше нищо друго, освен сурови плодове и зеленчуци. Ходила съм чак в Роуд Айлънд да му търся риба, която да му хареса. Беше убеден, че силен шок ще го убие, затова правеше всичко, за да избягва стреса. И тази сутрин намира бедното момиченце и е шокиран, ама наистина шокиран. Но сърцето му дори не трепнало, да не говорим за умиране. — Очите й блестяха, идеше й да затанцува. — Върнахме се към нормалния живот.
Кармайн нямаше представа за фантазиите на Адисън Форбс, в които той убива жена си, затова си тръгна след още една обиколка на имота му с мисълта, че на кривия човек всички са му криви. Доктор Адисън Форбс щеше да бъде много по-щастлив, поне докато адвокатите на Роджър Парсън младши не открият предпазна клауза в завещанието на чичо Уилям. Дали пък част от плана на Призраците не беше да унищожат „Хъг“, като убиват красиви момичета? И ако е така — защо? Възможно ли е чрез унищожаването на „Хъг“ да искат всъщност да унищожат професор Робърт Мордънт Смит? И ако това е вярно, те бяха на път да успеят. И къде в цялата тази схема беше Дездемона? По време на закуската им той я въртя без угризения на шиш като истински полицай: дали не е видяла нещо, което да е погребала дълбоко в съзнанието си, дали не е била на улицата, когато момичето е било отвлечено, дали някой в „Хъг“ не й е казал нещо странно, дали нещо необичайно й се е случило напоследък? След като си помисли внимателно, тя даде отрицателни отговори на всичките му въпроси.
След една безплодна обиколка из „Хъг“, Кармайн се качи на обратно на форда и пое към Мерит Паркуей, път, който отиваше към Ню Йорк през Бриджпорт. Въпреки че не очакваше да го пуснат да види професора, не виждаше причина да не се опита да разгледа, колкото се може повече от Марш Манор и да се увери дали това, което беше докладвала бриджпортската полиция беше вярно — че пациентите лесно могат да излизат от там.
Реши, че е вярно, когато мина през внушителните порти, украсени с ананаси. Агорафобията би задържала повече пациенти вътре, отколкото охраната. Нямаше охрана.
Добре. А сега накъде? При семейство Чандра. Имението им беше до Уилбър Крос, там, където шосе 133 влизаше на пръв поглед безсмислено в област, осеяна с ферми и хамбари сред приятни поляни и ябълкови градини. Беше прекалено късно да говори вече с Нур Чандра в „Хъг“ — той напусна миналия петък. Същото направи и Сесил.