Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
— Благодаря, имам нужда от почивка.
— Това, което казахте — че не трябва да има две момичета с еднакви рокли на едно и също парти — ме навежда на мисълта, че водите доста подробна документация — каза той, след като отпи от шоколадовия си шейк. Прекалено много детски радости имаше тук.
— О, да, налага ни се. Само че двата модела, които ми показахте, са сред най-популярните в продължение на няколко години и сме продали много от тях. Розовата дантела не се продава от пет години, а лилавата — от четири. Вашите бяха толкова повредени, че е невъзможно да се определи кога са ушити.
— Къде се произвеждат?
Тя отхапа от поничката си. Очевидно ролята на експерт й харесваше.
— Имаме малка фабрика в Уорчестър, Масачузетс. Сестра ми ръководи магазина в Бостън, а аз този в Уайт Плейнс, брат ни се занимава с фабриката. Семеен бизнес, ние сме единствените собственици.
— Идват ли мъже да купуват при вас?
— Понякога, лейтенант, но като цяло клиентите на „Тинкър бел“ са жени. Мъжете могат да купуват бельо за съпругите си, но обикновено избягват да купуват официални рокли за дъщерите си.
— Някога продавали ли сте две дрехи от един и същ размер и цвят на един и същ купувач в един и същ ден? Например за близначки?
— Да, случва се, но трябва да изчакат един ден, за да получат втората рокля. Жените, които имат близначки, поръчват предварително.
— А какво ще кажете ако някой дойде и купи да речем моята розова дантела и лилавата… с както там й беше името…
— Английска бродерия — подсказа тя.
— Благодаря. Ще си го запиша. Купувал ли е някой два модела с един и същ номер, но от различни цветове в един и същи ден?
— Само веднъж — каза тя и въздъхна от удоволствие при спомена. — Ама че покупка беше! Дванайсет рокли за момичета от десет до дванайсет години, всичките различен модел и цвят.
Косата на Кармайн настръхна.
— Кога?
— Мисля, че беше към края на 1963 година. Мога да проверя.
— Преди се върнем и да го направите, госпожо Добчик, ми кажете спомняте ли си тази клиентка? Как изглеждаше?
— Много добре си спомням — каза идеалната свидетелка. — Не и името й, защото плати в брой. Беше във възрастовата група на бабите. Към петдесет и пет. Носеше палто от самур и елегантна самурена шапка. Косата й беше синкава, с добър, но не прекален грим, голям нос, сини очи, елегантни бифокални очила и имаше приятен глас. Чантата и обувките й бяха на „Шарл Журдан“ и съчетани идеално. Имаше дълги самуренокафяви ръкавици, същия цвят като чантата и обувките. Униформен шофьор занесе всички кутии до лимузината. Беше черен линкълн.
— Не прилича на човек, който има нужда от социални помощи.
— Господи, не! Това си остава най-голямата покупка на дребно на официални рокли, която някога сме имали. Всяка струва по сто и петдесет, получихме хиляда и осемстотин долара тогава. Вадеше стодоларови банкноти от пачка дебела два пръста.
— Случайно да я попитахте защо купува толкова много официални рокли от един и същ размер?
— Разбира се, кой не би попитал? Тя се усмихна и каза, че е местен представител на благотворителна организация, която ще изпрати роклите като коледни подаръци в сиропиталище в Бъфало.
— Повярвахте ли й?
Жизел Добчик се усмихна широко.
— Звучи толкова правдоподобно, колкото да купиш дванайсет рокли от един и същ размер, нали?
— Май да.
Върнаха се в „Тинкър Бел“, където госпожа Добчик извади документацията от покупката. Нямаше име, платено е в брой.
— Записали сте номерата на банкнотите — забеляза Кармайн. — Защо?
— Тогава имаше съмнения за фалшиви пари и затова, докато момичетата опаковаха, аз ги проверих в банката.
— И не бяха фалшиви?
— Не, бяха си истински, но банката се заинтересува от тях, защото били печатани през 1933 година, веднага след като спадна стандартът на живот, а бяха почти като нови. — Госпожа Добчик сви рамене. — На мен какво ми пукаше? Бяха законни платежни средства. Според човека от банката били запазени в дълбок резерв.
Кармайн огледа списъка с осемнайсетте номера.
— Съгласен съм. Номерата са последователни. Много необичайно, но не ми помага с нищо.
— Това част от някакъв голям, вълнуващ случай ли е? — попита госпожа Добчик, докато го изпращаше до вратата.
— Боя се, че не, госпожо. Пак заплаха от фалшиви пари.
— Вече знаем, че Призраците са планирали втората серия убийства предварително — каза Кармайн на очарованата си публика. — Покупката е направена през декември 1963 година, доста преди първата жертва Розита Есперанца да бъде отвлечена. Две години са отвличали по едно момиче на всеки два месеца, за да ги докарат до дванайсет, а роклите от „Тинкър Бел“ са били в нафталин, докато им дойде времето. Каквито и да са Призраците, те не следват лунния цикъл. Това искаха да знаят психиатрите, когато започнаха да убиват всеки месец. Луната няма нищо общо с Призраците. Те следват слънцето, всичко е по дванайсет.