Последният скок на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният скок на лъва». Краткое содержание книги:
Тя се замисли и стигна до друго заключение.
— Надявам се, че не работиш в тази посока на своя глава.
— Какво искаш да кажеш? — попитах невинно.
— Знаеш какво искам да кажа, Джон. Правиш го непрекъснато.
— Не е вярно. — Правя го само когато мога.
— Имаш нуждата да спестяваш нещо за себе си и си мислиш, че така получаваш някаква власт или нещо подобно, а после изведнъж скачаш пред всички и…
— Задръж. Не съм единственият на Федерал Плаза, който спестява неща за себе си.
— Не е там въпросът. Важното е, че си длъжен да споделяш с началниците си всичко, което знаеш…
— И смятам да го направя. — „Но не днес“. — Първо, не съм сигурен дали Борис може да помогне по някакъв начин за разрешаването на случая. И второ, и аз, и ти не знаем нищо за Борис, не знаем дори фамилното му име. Така че как бих могъл да го открия самичък? Ето защо със сигурност ще предам информацията на Том Уолш, който ще може да го открие за няколко часа — стига Борис все още да е жив.
Кейт се замисли.
— Добре. Ще те оставя ти да говориш с Том за Борис.
— Ще го направя.
Тя отново се замисли и каза:
— Халил ще търси Борис.
— Така е — съгласих се. — А може и вече да го е намерил.
Тя кимна.
— Спомням си разговора ни с него… Останах с впечатлението, че си дава сметка, че е създал чудовище.
Бях напълно съгласен.
— Разполагал е с много материал, с който да работи.
Кейт все още асимилираше всичко това.
— Бихме могли да използваме Борис, за да заложим капан на Халил.
— Да, бихме могли.
Мина един санитар и остави менюто за вечеря. Кейт си отбеляза някои неща и ми подаде листа.
— Вземи си нещо. Ега ти кухнята — затворническо-болнична.
— Неразгаданата месна мистерия ми изглежда добре — отбелязах.
— Много смешно. Маруля с бешамел?
Отказах се да вечерям. Погледахме малко телевизия и разговаряхме, докато пристигне храната й.
От медицинска гледна точка Кейт можеше да бъде изписана след един-два дни, но Уолш щеше да се опита да я задържи тук, докато съпругът й и нейният нападател не осъществят последната си среща.
Руските нощни клубове отварят късно и щях да остана с Кейт до изтичането на часовете за свиждане, но тя каза, че е уморена (или уморена от мен), така че я целунах за довиждане и казах:
— Опитай се да си починеш.
— Че какво друго ми остава да правя тук?
— И помисли какво друго може да планира Халил.
— Мисля. Ти къде ще ходиш сега?
— На единственото място, което ми е разрешено. У дома.
— Добре. — Тя се усмихна. — И да не тръгнеш по клубове.
Странно, но го каза.
— Пази се, Джон. — Тя стисна ръката ми. — Обичам те.
— И аз те обичам. До утре сутринта.
Излязох от стаята и побъбрих с полицейската й охрана — дама на име Минди, която ме увери, че е наясно, че нападателят на Кейт не е обикновен малоумен престъпник. Каза също, че дори Конан Варварина нямало да се добере до тази врата — а ако все пак успеел, нямало да мине покрай Минди Дисейкъбс.
Не бях толкова загрижен за Конан Варварина, колкото за това, че Асад Задника може да се достави тук в сандък с клизми или нещо подобно.
Пожелах лека нощ на Минди и тръгнах през отделението, като обърнах внимание на залостените врати на стаите и униформените въоръжени мъже и жени от Изправителния департамент.
Ако бях Асад Халил, как щях да проникна тук и да се добера до Кейт? Ами, като за начало щях да се оставя да ме хвърлят в пандиза (с неизяснена самоличност), после да симулирам сериозно заболяване, което щеше да ми осигури изпращане в Белвю, зад залостена врата. След това Асад Халил не би трябвало да има проблеми с излизането от стаята и намирането на Кейт.
Но не трябваше да му приписвам свръхестествени способности, нали? А и той дори не знаеше, че Кейт е тук.
Слязох с асансьора и се срещнах с охраната си във фоайето — бяха все още полицаите Кен Джаксън и Ед Рейгън, на които сигурно толкова им бе писнало от мен, колкото и на мен от тях.
След петнайсет минути бях в блока си на Източна 72-ра.
Във фоайето киснеше детектив Луис Рамос, онзи с гевреците. Спрях и поговорих малко с него, после отидох при бюрото на Алфред.
Той остави вестника си („Уолстрийт Джърнъл“; явно не е зле да си в крак с финансовите новини) и попита: