Момичето от влака

Дори не успях да му кажа. Тъкмо започнах. Исках да му съобщя първо лошата новина и тогава да го зарадвам с добрата. Нямаше как да спомена първо за бебето и след това да му изтърся, че може да не е негово. Щеше да бъде жестоко.

Седяхме на верандата. Той говореше нещо за работа, хвана ме, че не го слушам, и се намуси.

– Отегчавам ли те?

– Не. Е, може би, малко. – Той не се засмя и аз продължих: – Просто съм малко разсеяна... Искам да ти кажа нещо. Всъщност, искам да ти кажа няколко неща, някои от тях  няма да ти харесат, но...

– Какво няма да ми хареса?

Видях, че не е в настроение и трябваше да усетя, че не му е времето за този разговор. Той веднага заподозря нещо, започна да търси следи по лицето ми. Трябваше да разбера, че идеята е повече от ужасна. Или разбрах, но вече беше късно да замълча. Така или иначе, бях взела решение да постъпя правилно.

Седнах до него на края на верандата и сложих ръка в не-говата.

– Какво няма да харесам? – попита отново той, но не от дръпна ръката си.

Казах му, че го обичам, и усетих как всяко мускулче в него се напрегна, сякаш знаеше какво ще последва и се подготвяше. Всички го правим, когато някой започне разговор с думите, че много ни обича, нали? Обичам те, много те обичам, но... Казах му, че допуснах някои грешки и той отдръпна ръката си. Стана и направи няколко крачки, после се обърна и попита:

– Какви грешки?

Говореше тихо, но аз усетих, че полага усилие да остане спокоен.

– Ела и седни до мен – казах. – Моля те!

Той поклати глава.

– Какви грешки си допуснала, Меган? – попита, този път по-високо.

– Имаше... вече всичко свърши, но за известно време в живота ми имаше друг мъж.

Сведох поглед. Нямах сили да го погледна.

Той измърмори нещо под носа си, но не успях да чуя какво. Събрах смелост и вдигнах очи, но той се бе обърнал отново към железопътната линия и държеше главата си в ръце. Станах и го доближих, застанах зад него и сложих ръце на кръста му, но той се отдръпна, обърна се и тръгна към къщата, просъсквайки през зъби:

– Не ме докосвай, малка кучко.

Трябваше да го оставя да си влезе, да му дам време да се успокои, но не го направих. Исках да премина по-бързо през това, за да стигна до добрата новина, и тръгнах след него.

– Скот, моля те, изслушай ме. Не е толкова лошо, колкото си мислиш. Всичко свърши, вече е минало, просто ме изслушай...

Той грабна снимката ни, онази, която толкова обичаше (за втората ни годишнина я дадох да ѝ сложат рамка), и я запрати с всички сили в главата ми. Стъклото се разби в стената зад мен. Но това не го стресна. Спусна се, сграбчи ме за раменете, повлече ме през стаята и ме запрати в отсрещната стена. Главата ми дрънна в мазилката. После ме хвана за гърлото, наведе се над мен и започна да стиска все по-силно и по-силно. Мълчеше и стискаше със затворени очи, за да не гледа как се задушавам.

В мига, когато прибирам всички неща в чантата, започвам отново да ги вадя и да ги връщам по чекмеджетата. Ако се опитам да изляза оттук с багаж, няма да ме пусне. Трябва да тръгна с празни ръце, с нищо, освен ръчната чанта и телефона. Но след секунди променям за втори път решението си и набутвам всичко в чантата. Не знам къде ще отида, но съм сигурна в едно: не бива да оставам тук. Затварям очи и усещам ръцете му около врата си.

Знам какво си обещах – край с бягствата, край с играта на криеница, – но няма как да остана при него тази нощ. Чувам стъпките му – бавни и тежки – по стълбата. Отнема му цяла вечност да ги изкачи, обикновено подтичва по тях, но днес върви като към ешафода. Само дето не знам дали е осъденият или екзекуторът.

– Меган? – казва, но не се опитва да отвори вратата. – Меган, извинявай. Съжалявам, че те нараних. Много, много съжалявам.

Чувам сълзите в гласа му и това ме вбесява още повече, иде ми да се спусна, да издера лицето му и да изкрещя в него: "Да не си посмял да плачеш, след като ми причини това!". Треперя от гняв и искам да извикам да се разкара от вратата, да се разкара от мен, но прехапвам устни, защото не съм глупава. Той има причина да е ядосан. Трябва да мисля логично, да съм разумна. Сега мисля за двама. Тази мисъл ми дава сила и решителност. Той продължава да ме моли за прошка, но сега не мога да мисля за това. В момента имам друга работа.

В дъното на гардероба зад трите реда с обувки съм мушнала една тъмносива кутия с надпис "червени боти" и вътре има стар мобилен телефон еднодневка, който купих преди години и оставих тук за всеки случай. Отдавна не съм го ползвала, но днес е щастливият му ден. Ще бъда честна. Ще извадя всичко наяве. Край на лъжите, край на играта на криеница. Време е таткото да поеме своята отговорност.