Момичето от влака
- Автор: Хоукинс Паола
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕНТУСИАСТ
- ISBN: 9786191641796
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето от влака». Краткое содержание книги:
Казвам му къде съм и че го чакам там, но ако не дойде, ще се върна и ще отида право у тях. Това е последният му шанс.
Часът е малко след седем и вечерта е прекрасна, още е топло и светло. Група деца играят по люлките и пързалките, родителите им са застанали настрани и си бъбрят оживено. Толкова е хубаво, толкова нормално! Но докато ги гледам, ме обхваща лошото предчувствие, че ние със Скот няма да доведем тук нашата дъщеря. Не мога да се видя щастлива и спокойна като тях. Не и сега. Не и след онова, което направих току-що.
Тази сутрин бях убедена, че най-добрият начин е да извадя всичко на светло. Не само най-добрият, но и единственият. Край на лъжите, край на играта на криеница. И когато ме нападна, се уверих напълно в правотата си. Но сега, докато седя сама и мисля за Скот – бесен и с разбито сърце, – вече не съм сигурна, че това е правилният път. Не постъпих смело, а безразсъдно и нанесох ужасни щети.
Може би ми трябва смелост не за да кажа истината, а именно да си тръгна. Тук не става дума за моето спокойствие, а за нещо повече. Може би е дошло времето да си тръгна и от двамата, заради нея и заради мен самата. Може би именно бягството и играта на криеница са ми необходими сега.
Ставам и обикалям целия парк. Част от мен се моли телефонът да звънне, другата част се надява да не чуе сигнала. Но накрая, когато не звънва, съм доволна. Ще го приема за знак. Тръгвам обратно към дома.
Тъкмо минавам гарата, когато го виждам. Върви бързо, току-що излиза от подлеза с приведени напред рамене и стиснати юмруци. Преди да размисля, го извиквам.
Той се обръща към мен.
– Меган! Какво, по дяволите...
Виждам, че е бесен, но ми прави жест да се приближа.
– Ела – казва, когато наближавам. – Не можем да говорим тук. Колата ми е ей там.
– Трябва да...
– Не можем да говорим тук – срязва ме той. – Ела с мен. – Хваща ме за ръката и ме повлича към колата. После казва по-меко:
– Ще отидем на някое тихо място, където можем да говорим спокойно.
Сядам в колата и поглеждам през рамо към пътя, откъдето дойде. Подлезът е тъмен, но имам чувството, че някой се крие там и ни наблюдава.
РЕЙЧЪЛ
18 август 2013, неделя
Следобед
В секундата, когато го вижда, Ана се завърта на пети и хуква към къщата. Сърцето ми блъска като обезумяло в гърдите. Тръгвам след нея и спирам до френския прозорец. Двамата се прегръщат вътре, ръцете му я обгръщат, нея и детето между тях. Главата на Ана пада на рамото му, раменете ѝ подскачат. Устните му се заравят в косите ѝ, но очите му гледат мен.
– Какво става тук? – пита с усмивка той. – Признавам, че най-малко очаквах да ви намеря двете, седнали в градината на сладки приказки.
Казва го почти весело, но не може да ме заблуди. Вече не. Отварям уста да заговоря, но откривам, че ми липсват думи. Не знам откъде да започна.
– Рейчъл? Ще ми кажеш ли какво става? – пита той, освобождава Ана от прегръдката си и прави крачка към мен. Аз отстъпвам назад и той се засмива.
– Какво ти става, за Бога? Пияна ли си? – пита, но по погледа му се вижда, че знае, че съм трезва, и мога да се закълна, че му се иска да не бях. Бъркам в задния джоб на дънките си. Телефонът ми е тук, твърд, компактен и успокояващ, само че трябваше да се усетя по-рано и да им звънна. Няма значение дали ще ми повярват или не, ако им бях казала, че съм с Ана и детето ѝ, щяха да дотърчат със сирените си.
Междувременно Том се е доближил още, вече е на крачка от вратата, а аз съм на крачка извън нея.
– Видях те – казвам най-после и усещам еуфория, кратка, но ясна, в мига, когато произнасям думите на глас. – Беше сигурен, че няма да си спомня нищо, но аз си спомних. Видях те. Ти ме удари и ме остави там, в подлеза...
Той започва да се смее. Сега виждам ясно и се чудя защо досега не съм успявала да разчета знаците. В очите му има страх. Той стрелка с поглед Ана, но тя не го поглежда.
– За какво говориш?
– За подлеза. Вечерта, когато Меган изчезна...
– Пак глупости – казва той и маха с ръка. – Изобщо не съм те удрял. Ти сама падна.
Взима ръката на Ана и я притиска към гърдите си.
– Това ли те разстрои, скъпа? Не я слушай, тя говора пълни глупости. Не съм я удрял. През живота си не съм ѝ посягал. Нито веднъж. Това са измислици. – Той я прегръща през раменете и я притиска към себе си. – Разказвал съм ти за нея, нали? Когато е пияна, не помни нищо, непрекъснато си измисля...
– Ти се качи в колата с нея. Видях те, като тръгна. – Той продължава да се усмихва, но увереността му се изпарява. Може да си въобразявам, но сега ми се струва малко по-блед.