Момичето от влака
- Автор: Хоукинс Паола
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕНТУСИАСТ
- ISBN: 9786191641796
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето от влака». Краткое содержание книги:
Той се обръща към жена си и изразът на лицето му се променя от презрение към загриженост.
– С теб всичко беше различно, Ана, мога да ти се закълна. Онова с Меган беше... просто забавление. Признавам, че сгреших, но просто имах нужда да разпусна. Това е всичко. Никога нямаше да допусна да продължи и да засегне семейството ни. Трябва да ме разбереш.
– Ти... – започва Ана, опитва се да каже нещо, но думите не идват.
Том слага ръка на рамото ѝ и го стиска лекичко.
– Какво, любов моя?
– Ти я нае да се грижи за Ийви. – Най-после гневът отприщва потока от думи. – Чукаше ли я, докато работеше при нас, Том? Докато гледаше детето?
Той пуска рамото ѝ и я поглежда виновно. Цялото му същество излъчва разкаяние.
– Това беше ужасно, признавам. Мислех, че... мислех ... Честно, не знам какво съм мислил. Дори не съм сигурен, че изобщо съм мислил. Това беше голяма грешка. – И маската; отново се променя. Сега широко отворените му очи излъчват невинност, умоляват, просят. – Тогава не знаех, Ана. Повярвай ми, не знаех що за човек е. Не знаех, че е убила онова дете. Ако имах и най-малка представа, никога нямаше да я допусна близо до Ийви.
Неочаквано Ана скача на крака и избутва стола назад толкова силно, че краката му изтракват по пода и събуждат дъщеря им.
– Дай ми я – казва тя и протяга ръце към бебето. Том отстъпва крачка назад. – Веднага ми я дай, Том. Дай ми я!
Но той не ѝ дава детето, отстъпва от нея, друсайки го, за да заспи отново. Тогава Ана изпищява. В началото повтаря; само "дай ми я, дай ми я", но после думите преминават във: вой, тревожен и изпълнен със страх. Детето писва след нея. Том се опитва да го успокои, без да обръща внимание на Ана, и това ми дава възможност да се приближа до нея. Повличам я навън и заговарям тихо и припряно:
– Трябва да се успокоиш, Ана. Разбираш ли? Трябва да млъкнеш, да се успокоиш и да говориш с него. Да го разсееш, за да мога да се обадя в полицията. Разбираш ли?
Главата ѝ започва да се клати напред-назад, цялото ѝ тяло се тресе. Грабва ръката ми и забива нокти в дланта ми.
– Как може да ми го причини?
– Слушай ме, Ана. Сега важното е да му отвлечеш вниманието за момент.
Тя ме поглежда и чак сега ме вижда. Кима и казва:
– Добре.
Връща се вътре, аз поемам дълбоко въздух, обръщам се и правя две крачки навън. Не се отдалечавам много, само до поляната. Обръщам се и поглеждам назад. Все още са в кухнята. Пристъпвам още малко напред. Вятърът се усилва, вече не е толкова горещо. Облаците се спускат ниско над земята и замирисва на дъжд. Обичам този мирис.
Бъркам в задния си джоб и вадя телефона. Ръцете ми треперят. Първия път не успявам да отключа клавиатурата, втория – също, успявам чак на третия. В първия момент решавам да се обадя на инспектор Райли, защото ме познава. Проверявам в указателя, но не откривам номера ѝ, затова се отказвам и набирам 999. Вече съм на втората деветка, когато кракът му уцелва основата на гръбнака ми и аз се просвам на тревата, останала без дъх. Телефонът изхвърча от ръката ми и той го грабва, преди да се изправя на колене и да си поема въздух.
– Стига, Рач – казва той, сграбчва ръката ми и ме изправя без никакво усилие. – Хайде да не правим глупости.
Повежда ме обратно към къщата и аз тръгвам безропотно. Няма смисъл да се боря, няма как да му избягам тук. Той ме блъска напред, вкарва ме през вратата, затваря я и я заключва, после хвърля ключовете на масата. Ана е там, усмихва ми се леко и това ме кара да се замисля дали не му е казала за нашия план да се обадя в полицията.
Тя става да направи обяд за детето и междувременно слага чайника, за да направи чай за нас. Всичко е толкова нереално, имам чувството, че мога спокойно да им кажа довиждане, да прекося стаята и да изляза необезпокоявано навън. Мисълта е изкушаваща и аз правя няколко крачки натам, но Том препречва пътя ми. Хваща ме за рамото, после прокарва пръст по гърлото ми, притискайки го леко.
– Какво да правя с теб, Рейчъл?
МЕГАН
13 юли 2013, събота
Вечер
Чак когато влизаме в колата, забелязвам, че по ръката му има кръв.
– Ударил си се – посочвам кръвта.
Той не отговаря, кокалчетата на стисналите волана ръце са побелели от напрежение.
– Том, трябва да поговорим. – Опитвам се да говоря спокойно, да се държа като възрастен човек, но предполагам, че е късно за това. – Съжалявам, че те притеснявам, но ти просто ме заряза. Ти...